Когато домът не е убежище: Историята на една българска майка

– Красимира, пак си забравила да сложиш сол в супата! – гласът на свекърва ми пронизва въздуха като остър нож. Стоя до печката, с лъжица в ръка, и усещам как бузите ми пламват. Не е първият път, няма и да е последният. В този дом, в който уж трябваше да намеря топлина и подкрепа, се чувствам като гостенка, която всеки момент ще изгонят.

Съпругът ми, Димитър, седи на масата и мълчи. Поглежда ме с онзи поглед, който казва „Можеше да се постараеш повече“. Децата – Мария и Петър – са свели глави над чиниите си. Знам, че усещат напрежението, макар да са още малки. Всяка вечер е така – критика за вечерята, за подредбата, за това как съм облякла децата или че не съм изчистила праха под шкафа.

Понякога си мисля, че ако изчезна за ден-два, никой няма да забележи. Или ще забележат само защото няма кой да им сготви. Майка ми винаги казваше: „Красимира, жената държи дома. Ако ти не си добре, никой няма да е добре.“ А аз? Аз не съм добре. От години не съм.

Връщам се назад във времето – когато се запознах с Димитър на студентската бригада в Пловдив. Беше лято, беше леко и безгрижно. Обещавахме си щастие, дом, деца. Никога не съм си представяла, че ще живея под един покрив със свекърва си. Но след като Димитър загуби работата си и не можехме да плащаме наема, нямаше друг избор.

– Ако искаш да живееш тук, ще трябва да се научиш как се върти домакинство! – каза ми тя още първата вечер.

Оттогава всеки ден е изпитание. Сутрин ставам първа – приготвям закуска за всички, обличам децата за училище, чистя, пера, готвя. Свекърва ми следи всяко мое движение. Ако забравя нещо – веднага го отбелязва:

– Едно време жените знаеха как се гледа къща! Сега младите само по телефони висят!

Димитър рядко ме защитава. Понякога ми казва тихо:

– Недей да й обръщаш внимание, майка ми е такава…

Но аз обръщам внимание. Всяка дума ме реже като стъкло. Започнах да се съмнявам във всичко – дали съм добра майка, дали съм добра съпруга, дали изобщо заслужавам този дом.

Една вечер не издържах. След поредната забележка за недоизгладената риза на Димитър избухнах:

– Защо никога не казвате нещо хубаво? Защо винаги намирате кусури? Аз също работя! Аз също имам нужда от почивка!

Свекърва ми ме изгледа с ледени очи:

– Ако не ти харесва, вратата е там!

Димитър мълчеше. Децата се разплакаха. Аз избягах в банята и плаках дълго. После започнах да се чудя – дали наистина трябва да си тръгна? Но къде ще отида с две деца и заплата на касиерка в супермаркета?

Започнах да говоря с приятелки. Едни казват: „Трай си, заради децата.“ Други: „Постави граници! Ти също имаш права!“ Но как се поставят граници в чужд дом? Как се отстояваш пред човек, който вярва, че ти прави услуга?

Една сутрин Мария ме попита:

– Мамо, защо баба винаги ти се кара?

Не знаех какво да отговоря. Прегърнах я и й казах:

– Понякога хората са строги, защото така са научени.

Но вътрешно кипях от безсилие.

Започнах да пиша дневник. В него изливам всичко – болката, гнева, отчаянието. Понякога си представям как взимам децата и заминаваме някъде далеч – в малко селце или дори в друг град. Но после реалността ме връща – сметките чакат, децата имат нужда от баща си.

Една вечер Димитър се прибра по-рано от работа. Седна до мен на дивана:

– Красимира… Знам, че ти е трудно. Но не мога да избера между теб и майка ми.

Погледнах го през сълзи:

– Не искам да избираш. Искам само малко уважение. Искам някой да ме види такава, каквато съм – уморена, но бореща се.

Той въздъхна:

– Ще поговоря с нея…

Но нищо не се промени.

Сега пиша тези редове и се чудя – има ли изход? Какво бихте направили на мое място? Да търпя ли заради децата или да рискувам всичко за малко спокойствие? Може ли една жена да бъде щастлива в дом, където никой не я цени?

Понякога си мисля: ако утре изчезна, ще липсвам ли на някого истински? Или просто ще стана поредната жена, която не е издържала? Кажете ми – какво бихте направили вие?