Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една свекърва

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Мария! – гласът ми трепереше, докато държах слушалката. – Казах ти вече, няма да разменяме апартаментите!

От другата страна на линията снаха ми не отстъпваше:
– Ама, майко, ти знаеш, че нашият апартамент е малък. Децата растат, а ти живееш сама в тристаен! Не е ли по-логично ти да дойдеш при нас, а ние да се преместим при теб?

Стиснах зъби. Не беше за първи път, когато Мария повдигаше този въпрос. От месеци усещах как напрежението между нас расте, а синът ми – моят единствен син, Георги – все по-рядко ми звънеше. Винаги беше зает, винаги имаше нещо по-важно. А когато все пак намереше време, разговорите ни бяха кратки и студени.

Вечерта седнах сама на кухненската маса. Погледнах снимката на Георги като малък – усмихнато момче с рошава коса и големи кафяви очи. Спомних си как го водех на училище, как му правех любимите палачинки в неделя сутрин. Сега сякаш беше друг човек – отчужден, далечен.

На следващия ден Мария дойде у дома. Влезе без да почука, както винаги.
– Мамо, трябва да поговорим сериозно – каза тя и седна срещу мен.
– Няма какво да говорим повече – отвърнах аз. – Това е моят дом. Тук съм живяла с баща му, тук са спомените ми. Не мога просто така да се изнеса.
– А ние? Ние не сме ли семейство? Не заслужаваме ли по-добри условия? – гласът ѝ беше остър.
– Разбира се, че заслужавате – казах тихо. – Но и аз заслужавам спокойствие. Не съм длъжна да жертвам всичко заради вас.

Мария стана рязко.
– Ще видим какво ще каже Георги за това.

След този разговор Георги почти не ми се обаждаше. Когато най-накрая дойде, стоеше на прага като чужд човек.
– Мамо, Мария е права – каза той. – Децата имат нужда от пространство. Ти можеш да си по-близо до тях, ако дойдеш при нас.
– Георги, това е моят дом! – очите ми се напълниха със сълзи. – Не разбираш ли колко боли?
– Мамо… – въздъхна той и се обърна към прозореца. – Не искам да се караме. Просто… помисли.

Дните минаваха в тишина. Съседките ме гледаха със съжаление, някои дори ме питаха защо не отстъпя. „Млади са, трябва им място“, казваха те. Но никой не разбираше какво е да си сама в празен дом, където всяка вещ носи спомен за миналото.

Една вечер телефонът звънна. Беше внучката ми, Ива.
– Бабо, защо не идваш вече при нас? Мама казва, че си сърдита…
Гласчето ѝ ме разби.
– Не съм сърдита, слънце мое… Просто понякога възрастните не се разбират.

След този разговор не можах да спя цяла нощ. Въртях се в леглото и мислех: дали съм егоистка? Дали наистина трябва да жертвам всичко заради тях? Или имам право да пазя своето?

На следващата сутрин Мария изпрати Георги сам при мен.
– Мамо… – започна той плахо. – Знам, че ти е трудно. Но Мария е много разстроена. Казва, че не я приемаш като част от семейството.
– Това не е вярно! – прекъснах го аз. – Но тя не разбира мен! Не разбира какво значи този дом за мен!
– Всички сме уморени от караници… – прошепна Георги.

В този момент осъзнах колко далеч сме стигнали от времето, когато бяхме едно семейство. Сега между нас стояха стени от недоизказани думи и обиди.

Реших да поговоря с Мария още веднъж. Поканих я на чай.
– Мария, знам, че ти е трудно – започнах аз. – Но и на мен не ми е лесно. Моля те, опитай се да ме разбереш.
Тя ме погледна с умора в очите.
– Просто искам най-доброто за децата си…
– И аз искам най-доброто за всички ни – казах тихо. – Но не мога да дам повече, отколкото имам.

Този разговор не реши проблема ни. Но поне успяхме да говорим без крясъци и обвинения.

Сега седя сама в хола си и гледам през прозореца към детската площадка долу. Чувствам се изгубена между миналото и настоящето, между любовта към сина си и болката от това да бъда изтласкана от живота му.

Питам се: Кога семейството се превърна в бойно поле? Кога забравихме какво значи да се обичаме въпреки различията си?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Егоист ли съм или просто защитавам последното кътче от себе си?