Когато домът се превърне в чуждо място: Изповедта на една майка

– Мамо, моля те, не ми прави сцени пред съседите! – гласът на Мария беше остър като нож. Стоях на стълбището, с куфара в ръка, а сърцето ми туптеше толкова силно, че се чудех дали и тя го чува.

– Мария, моля те… – прошепнах. – Това е моят дом…

– Не, мамо. Вече не е. Ти сама ми го прехвърли. Имам нужда от пространство. Не мога повече да живея с теб! – очите ѝ бяха студени, непознати. Вратата се затръшна пред лицето ми.

Седнах на стълбите, без да усещам студа, който пропълзяваше по костите ми. Преди година, когато подписвахме документите при нотариуса на булевард „Витоша“, Мария ме прегърна и каза: „Мамо, ти си най-добрата! Никога няма да те оставя.“ Вярвах ѝ. Винаги съм ѝ вярвала.

Животът ни никога не е бил лесен. След като баща ѝ ни напусна, когато Мария беше на шест, останахме сами в двустайния апартамент в „Люлин“. Работех на две места – чистачка в училище и вечер продавачка в кварталната бакалия. Всичко беше за нея: нови обувки за първия учебен ден, уроци по пиано, екскурзии с класа. Понякога не ядях, за да има тя.

Когато завърши университета, си мислех, че най-трудното е минало. Но Мария не можеше да си намери работа по специалността – икономика. Месец след месец я гледах как се затваря в себе си, как става все по-нервна и раздразнителна.

– Мамо, ако поне апартаментът беше на мое име, щях да мога да взема кредит и да започна нещо свое! – каза една вечер през сълзи.

Сърцето ми се сви. Знаех какво значи да нямаш подкрепа. На следващата седмица отидохме при нотариуса. Подписах всичко без да чета дребния шрифт. Доверих ѝ се – тя е моето дете.

Първите месеци всичко беше наред. Готвехме заедно, гледахме стари български филми по телевизията. После Мария започна да излиза все по-често с нови приятели. Вечерите се превърнаха в шумни купони, а аз се чувствах като чужда в собствения си дом.

– Мамо, ти си стара! Не разбираш младите! – крещеше тя една нощ, когато ѝ направих забележка за музиката.

– Аз съм ти майка… – опитах се да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми.

С времето започнаха дребни кавги за всичко: кой ще плати сметките, защо не съм изчистила добре банята, защо съм ѝ пипала дрехите. Виждах как се отдалечава от мен с всеки изминал ден.

Една сутрин намерих бележка на кухненската маса: „Мамо, трябва да си намериш друго място. Имам нужда от личен живот.“

Не повярвах. Помислих си, че е моментно избухване. Но когато се прибрах след работа и видях куфара си до вратата, разбрах – това беше краят.

– Къде ще отида? – попитах я през сълзи.

– Не знам! Това вече не е мой проблем! – отвърна тя и затръшна вратата.

Излязох на стълбището и седнах до куфара си. Съседката леля Станка ме погледна със съжаление:

– Какво става, Цвете?

– Дъщеря ми… ме изгони…

– Ох, милата… Ела у нас докато измислиш нещо.

Приех поканата ѝ с благодарност и срам. Прекарах нощта на дивана ѝ, слушайки как часовникът тиктака и мислейки за всичко, което дадох на Мария. Защо го направи? Къде сбърках като майка?

На следващия ден тръгнах по агенции за недвижими имоти. Всички ми казваха едно и също:

– Без доходи и без собственост няма как да ви предложим нищо.

Отидох при социалните:

– Госпожо Цветанова, имате ли роднини?

– Само дъщеря ми…

– Може би тя ще ви помогне?

Погледнах ги с празен поглед. Как да им обясня?

Дните минаваха бавно. Леля Станка ме хранеше и ми даваше утеха:

– Не си първата майка, която детето ѝ забравя…

Но аз не можех да приема това. Всяка вечер гледах към прозорците на нашия апартамент и се питах: „Дали поне веднъж ще се сети за мен?“

Една вечер реших да ѝ звънна:

– Мария…

– Моля те, не ме търси повече! Имам си живот! – затвори телефона.

Седнах на пейката пред блока и заплаках като дете. Минаха хора покрай мен – някои ме погледнаха със съжаление, други с неодобрение.

В България казват: „Майчината обич е безкрайна.“ Но дали днес това още важи? Дали сме виновни ние – майките – че даваме всичко без остатък? Или децата ни просто забравят откъде са тръгнали?

Сега стоя тук – без дом, без семейство, но с едно голямо „защо“ в душата си.

Кажете ми… Кога любовта към детето се превръща в грешка? И има ли прошка за такава болка?