Когато домът се разпада: Историята на една мащеха в сянката на чуждите деца

– Мария, ще направиш ли пак онази мусака, която толкова обичат децата? – гласът на Петър, съпругът ми, отеква от кухнята, докато аз стоя пред огледалото в спалнята и се опитвам да скрия тъмните кръгове под очите си. Събота е. Денят, в който домът ми се превръща в сцена на чужди радости и мои тихи страдания.

Всяка събота Ива, дъщерята на Петър от първия му брак, идва с двете си деца – Виктор и малката Лили. Те нахлуват с шум, смях и безкрайни претенции. Аз се превръщам в невидимата домакиня, която готви, чисти и подрежда, докато всички останали се смеят на дивана. Понякога си мисля, че ако изчезна за няколко часа, никой дори няма да забележи.

– Мамо, къде са чашите за сок? – Ива влиза в кухнята без да ме погледне. Никога не ме е наричала „мамо“, но понякога така се обръща към мен пред децата си. За да не ги обърква, казва тя. Аз кимам и посочвам шкафа. – Там са, както винаги.

Виктор тича из коридора с кални обувки. Лили разлива сок по масата. Петър им се усмихва широко и ги гушка. Аз попивам сока и мълча. Всяка капка лепне по ръцете ми като напомняне, че тук не съм майка, а просто някой, който трябва да поддържа реда.

Понякога си спомням първите години с Петър. Бяхме двама – тихи вечери с чаша вино, разходки по Витоша, смях до късно. После дойде Ива – първо рядко, после все по-често. След развода й с онзи арогантен адвокат тя започна да идва всяка събота. С децата. С проблемите си. С претенциите си.

– Мария, защо не сложиш повече сол? Децата обичат по-солено – казва Ива и разбърква мусаката ми без да ме пита.

– Защото Петър има високо кръвно – отвръщам тихо.

Тя ме поглежда сякаш съм невидима. – Е, той ще преживее една събота.

Петър мълчи. Никога не взема страна. Когато вечерта настъпи и всички си тръгнат, той ме прегръща и казва: „Знам, че ти е трудно, но това са ми децата.“

А аз? Аз чии съм?

Веднъж опитах да поговоря с него.

– Петре, чувствам се като прислужница в собствения си дом. Ива не ме уважава. Децата ме игнорират. Ти… ти просто гледаш отстрани.

Той въздъхна тежко.

– Мария, моля те… Не прави проблем от нищо. Това са деца. Ива е преживяла много. Трябва да сме до нея.

– А кой ще бъде до мен? – попитах аз с глас, който трепереше от болка.

Той замълча. Отиде да гледа новините.

С времето започнах да избягвам съботите. Излизах уж за хляб и се връщах след часове. Веднъж срещнах съседката Даниела на пейката пред блока.

– Мария, защо си навън? Студено е.

– Вкъщи е по-студено – отвърнах с горчива усмивка.

Тя ме погледна със съчувствие.

– Знаеш ли, моят мъж имаше син от първия си брак. Никога не го приех напълно. Но поне той ме защитаваше пред него.

Аз само кимнах. Не можех да говоря повече.

Една събота Лили счупи любимата ми порцеланова чаша – подарък от майка ми за сватбата ни с Петър. Чух трясък и после смях.

– Лили! – извиках аз.

– Спокойно, Мария! Това е само чаша! – каза Ива през смях.

Само чаша? За мен беше спомен за един по-щастлив живот.

Вечерта не издържах и избухнах:

– Петре, не мога повече! Или ще говориш с Ива да уважава дома ни, или аз ще си тръгна!

Той ме погледна уплашено.

– Моля те… Не си тръгвай…

– Тогава направи нещо! Покажи ми, че аз също съм важна!

На следващата събота Петър седна до Ива на масата и каза твърдо:

– Ива, Мария е част от този дом. Моля те да я уважаваш и ти, и децата ти.

Ива се намръщи:

– Татко…

– Не! Достатъчно! Този дом е и нейният дом!

За първи път от години почувствах подкрепа. Но знаех, че това няма да промени всичко изведнъж. Ива беше обидена. Децата гледаха объркано. Аз стоях в кухнята със сълзи в очите – този път от облекчение.

Сега всяка събота е малко по-различна. Не идеална – напрежението още виси във въздуха като тежък облак. Но поне вече знам, че имам право да бъда тук.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на чуждите деца? Възможно ли е някога да бъдем истинско семейство или винаги ще има невидими стени между нас?