Когато домът се разпада между две фамилии: Историята на една българска жена, разкъсвана между съпруг и роднини

„Не мога повече! Или аз, или те!“ – думите на Димитър отекват в ушите ми, докато стоя в коридора, стиснала дръжката на вратата. В стаята зад мен баща ми все още мърмори нещо под носа си, а майка ми се опитва да изглади напрежението с обичайното си „Хайде, стига вече, нека седнем да вечеряме като хората!“. Но нищо вече не е като хората.

Всичко започна в онази съботна вечер, когато поканих родителите си на гости. Беше обикновена вечеря – салата, мусака, домашно вино. Баща ми, Георги, винаги е бил човек с тежък характер. Обича да казва нещата право в очите, без да се замисля дали ще нарани някого. Димитър, моят съпруг, е по-тих, но когато го настъпят по болното място, избухва като буря.

– Абе, Димитре, ти кога ще си намериш истинска работа? – подхвърли баща ми между две хапки.

– Татко! – срязах го аз, но вече беше късно.

– Имам работа, Георги. Само че не е нужно да се хваля с нея на всяка крачка – отвърна Димитър с ледено спокойствие.

– Работа… – изсмя се баща ми. – Да седиш по цял ден пред компютъра и да чакаш някой да ти плати за някакви сайтове… Това не е работа! Едно време мъжете копаха ниви!

В този момент усетих как въздухът в стаята натежа. Майка ми се опита да смени темата, но вече никой не я слушаше. Димитър стана рязко от масата.

– Не съм длъжен да слушам това! – каза той и излезе от стаята. Аз останах като вцепенена.

След тази вечер всичко се промени. Димитър отказваше да говори за случилото се. Когато го попитах дали ще дойде с мен на следващия семеен обяд, само ме погледна и каза:

– Не искам повече да виждам тези хора. Ако ти държиш на тях повече отколкото на мен, кажи си!

Сърцето ми се сви. Как можех да избера? Родителите ми са ми дали всичко – дом, възпитание, любов. Но Димитър е моят живот сега. С него градим бъдеще, мечти… Или поне така си мислех.

Майка ми започна да ми звъни всеки ден:

– Какво става с вас? Защо Димитър не идва? Да не сме направили нещо?

– Не, мамо… Просто е зает – лъжех я аз.

Но истината беше друга. Вечерите ни станаха мълчаливи. Димитър се затваряше в себе си, а аз се чувствах като между два огъня. Опитвах се да го разбера – знаех колко му тежат думите на баща ми. Но и татко не го правеше от злоба. Просто така е свикнал – да бъде директен, дори когато боли.

Една вечер не издържах:

– Дими… Моля те, опитай се да ги разбереш. Те са ми родители…

– А ти мен ще разбереш ли? – прекъсна ме той. – Винаги ли ще трябва да търпя унижения? Защо твоят баща има право да ме обижда?

– Не те обижда… Просто е старомоден…

– Не ме интересува! Или ще ме уважава, или няма да ме вижда!

Започнах да се питам дали вината е моя. Може би трябваше по-рано да поставя граници между семейството ми и брака ни. Може би трябваше да защитя Димитър по-ясно пред баща ми. Но как да го направя, когато и двамата са част от мен?

Скоро конфликтът започна да се отразява и на децата ни. Малката Мария ме попита:

– Мамо, защо дядо не идва вече?

– Зает е, мило – излъгах пак.

Но тя усети напрежението. Вечерите ни станаха студени, а уикендите – самотни. Приятелките ми започнаха да ме питат защо не излизам вече с тях, защо съм все умислена.

Една неделя реших да отида сама при родителите си. Майка ми ме посрещна със сълзи на очи:

– Какво става с вас? Ние ли сме виновни?

– Не знам… Всичко се обърка – прошепнах аз.

Баща ми стоеше в ъгъла и мълчеше. За първи път го видях толкова смутен.

– Може би прекалих… – каза тихо той. – Но и той трябваше да покаже малко уважение към мен!

Върнах се у дома още по-объркана. Димитър ме чакаше в хола.

– Реши ли? – попита той без излишни думи.

– Какво да реша?

– На чия страна си?

Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми.

– Не мога да избера страна… Обичам ви и двамата…

Той стана и излезе от стаята. Останах сама сред тишината на нашия дом, който вече не беше дом.

Сега пиша тези редове и се чудя: има ли изход от тази бездна между любовта и дълга? Може ли едно семейство да оцелее, когато мостовете са изгорени от гордост и болка? Или винаги някой трябва да загуби?