Когато домът се срути: Историята на един баща от Пловдив
– Тате, студено ми е… – прошепна Мария, докато държеше брат си за ръка и гледаше през разбития прозорец на панелката ни в Кючук Париж. Вън валеше сняг, а вътре в апартамента беше по-студено, отколкото на улицата. Бяхме останали без ток вече трети ден. Сметките се трупаха, а аз – Георги Иванов, 38-годишен самотен баща – се чувствах по-безсилен от всякога.
Преди година жена ми, Даниела, ни напусна. Остави ме с две деца – Мария на 8 и малкия Петър на 5. Не издържа на напрежението, на безпаричието, на вечните караници заради работата ми като шофьор на такси. Остана само бележката ѝ на кухненската маса: „Извинявай, не мога повече.“ Оттогава всичко тръгна надолу. Работех нощем, за да мога да съм с децата през деня, но парите не стигаха. Съседите ни гледаха с подозрение – „Ето го пак тоя Георги, дето жена му го заряза…“
– Тате, кога ще вечеряме? – попита Петър с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като най-лошия баща на света.
– Скоро, сине. Само да свърша нещо… – излъгах и излязох в коридора. Там се облегнах на стената и се опитах да не заплача. Какво да правя? Как да им обясня, че нямаме пари дори за хляб?
На следващия ден социалните дойдоха. Казаха ми, че са получили сигнал от училището – Мария ходела гладна и без яке. Заплашиха ме, че ще ми вземат децата, ако не подобря условията. Сърцето ми се сви. Не можех да позволя това.
– Господин Иванов, разбирате ли сериозността на ситуацията? – попита строгата жена от социалните.
– Разбирам… Но моля ви, дайте ми още малко време. Ще намеря решение.
Излязох навън и тръгнах без посока по заснежените улици на Пловдив. В главата ми кънтяха думите ѝ. В този момент срещнах бай Кольо от съседния вход.
– Георги, как си бе момче? Изглеждаш зле.
– Не знам какво да правя вече… Ще ми вземат децата.
Бай Кольо ме потупа по рамото.
– Не се предавай! Ще говоря със съседите. Ще измислим нещо.
Не вярвах особено, но след два дни цялата ни кооперация беше разбрала за проблема ми. Започнаха да носят дрехи за децата, храна, някой дори плати сметката за тока. Мария получи ново яке от леля Стефка от петия етаж.
– Благодаря ви… – казах през сълзи една вечер, когато всички се бяха събрали у нас.
– Георги, ние сме хора! Трябва да си помагаме – каза бай Кольо и всички кимнаха.
Но най-големият удар дойде след седмица. Собственикът на апартамента реши да го продаде и ни даде срок от десет дни да се изнесем. Вечерта седяхме тримата на пода и гледахме празните стени.
– Тате, къде ще живеем? – попита Мария със сълзи в очите.
– Не знам… – признах си за първи път.
Тогава се случи чудото. Съседите организираха дарителска кампания във Facebook групата „Пловдив помага“. Хора от целия град започнаха да изпращат пари, мебели, дори един строителен предприемач – Димитър Христов – предложи малък апартамент под наем на символична цена.
– Георги, не се притеснявай за нищо! Ще ви помогнем да се преместите – каза Димитър по телефона.
В навечерието на Коледа вече имахме нов дом. Не беше голям, но беше топъл и светъл. Децата тичаха из стаите и се смееха за първи път от месеци.
На Бъдни вечер седнахме тримата около масата с баница и тиквеник, донесени от леля Стефка.
– Тате, това ли е нашият нов дом? – попита Петър.
– Да, сине… И знаеш ли защо? Защото хората са добри. Защото когато си мислиш, че си сам, винаги има някой, който ще ти подаде ръка.
Понякога се чудя: ако не бяха тези хора, ако не беше общността ни… щях ли да успея сам? Колко още семейства като моето са на ръба и чакат някой да ги забележи? Какво мислите вие?