Когато кръвта не е всичко: Историята на една българска майка

– Аврора, не ме карай да стигам до съд! – гласът на Скарлет проряза тишината в хола като нож. Стоеше срещу мен с ръце на кръста, очите ѝ – ледени и непреклонни. – Като законна сестра на Никола имам право на част от наследството. Не мисли, че ще ти позволя да вземеш всичко!

Сърцето ми се сви. Дъщеря ми Лили спеше в съседната стая, свързана с апарат за дишане. Бях останала вдовица преди три месеца, а светът ми се разпадаше парче по парче. Никола беше всичко за мен – опора, приятел, любовник. Когато го загубих в онази нелепа катастрофа на магистралата край Пловдив, сякаш някой изтръгна въздуха от дробовете ми.

– Скарлет, моля те… – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери. – Знаеш в какво състояние е Лили. Всичко отива за нея – лекарства, терапии… Не мога да си позволя да загубя и това.

– Това не е мой проблем! – изсъска тя. – Никола беше мой брат! И аз страдам! Но ти не си единствената, която има права тук.

В този момент разбрах, че съм сама. Сама срещу света, сама срещу семейството на Никола, сама срещу болестта на Лили и безкрайните сметки за лечение. Винаги съм била силна – още от малка се научих да разчитам само на себе си. Родителите ми работеха по цял ден в шивашкия цех в Асеновград, а аз гледах по-малкия си брат и готвех вечеря. Мечтаех за по-добър живот и вярвах, че с Никола ще го постигнем.

Преди Лили всичко беше различно. Никола имаше собствена фирма за строителство, печелеше добре. Живеехме в хубав апартамент в Пловдив, ходехме на почивки до морето, мечтаехме за второ дете. Но когато Лили се роди с рядко генетично заболяване и лекарите ни казаха, че ще има нужда от специални грижи цял живот, светът ни се срина.

– Трябва да се борим – казваше Никола всяка вечер, докато държеше ръката ми в болничната стая. – За нея. За нас.

И се борихме. Продавахме коли, взимахме кредити, молехме приятели за помощ. Но след смъртта му останах само аз. И Лили.

Скарлет не се отказваше. Започна да ми праща писма от адвокати, да звъни по телефона и да ме заплашва. Майка ѝ – свекърва ми Мария – също не пропусна да ме обвини:

– Ти си виновна! Ако не беше настоявала за тези скъпи лечения… Никола още щеше да е жив!

Понякога нощем лежах будна и се чудех дали не са прави. Дали не сгреших някъде? Дали прекалената ми амбиция да спася Лили не уби Никола? Но после чувах тихото ѝ дишане през апарата и знаех – нямам избор.

Един ден получих призовка за съд. Скарлет настояваше за половината от апартамента и част от спестяванията ни. Отидох при адвокат – Иван Георгиев, стар приятел на баща ми.

– Аврора, законът е на твоя страна – опита се да ме успокои той. – Но ще трябва да докажем всички разходи по лечението на Лили. Ще бъде тежко.

Тежко? Това беше подценяване. Всяка вечер броях стотинките за лекарства, всяка сутрин се молех апаратът да не се повреди. А сега трябваше да водя война със собственото си семейство.

В деня на делото стоях пред съда с треперещи ръце. Скарлет беше облечена в скъп костюм, до нея адвокатът ѝ – млад мъж с арогантен поглед.

– Госпожо Аврора Иванова – започна съдията строго, – разкажете ни защо смятате, че наследството трябва да остане при вас?

Гласът ми беше слаб, но твърд:

– Защото това не са просто пари или имоти. Това е шансът на дъщеря ми да живее нормално. Да диша сама един ден. Да ходи на училище като другите деца.

Видях как очите на Скарлет омекнаха за миг… но после пак станаха студени.

След делото се прибрах вкъщи и намерих Лили будна. Усмихна ми се с онази крехка усмивка, която можеше да разтопи всеки лед.

– Мамо… ще бъдем ли добре? – попита тя тихо.

Прегърнах я силно и прошепнах:

– Ще се борим, Лили. Заедно.

Минаха седмици в напрежение и страхове. Съдът отсъди в моя полза – наследството оставаше при мен и Лили. Но цената беше висока: отношенията със семейството на Никола бяха безвъзвратно разрушени.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Кога парите станаха по-важни от човешкото? И дали някога ще мога пак да вярвам на хората?

А вие как бихте постъпили на мое място?