Когато кумовете станаха врагове: История за една сватба и две български семейства

— Не може така! — гласът на майка ми отекна в двора, докато свекърва ми Пенка стискаше устни и гледаше към мен с ледени очи. Беше денят на сватбата ми с Георги — уж най-щастливият ден в живота ми, а аз стоях между двете семейства, които се караха заради това кой ще подаде хляба на младоженците.

— В нашето село булката първа отчупва! — настояваше мама.

— Ама у нас е друго! — отвърна Пенка. — Младоженецът трябва да покаже, че ще води семейството!

Георги стоеше до мен, стиснал ръката ми, но усещах как напрежението го разкъсва отвътре. Погледнах го — очите му бяха пълни с вина и безпомощност. Тогава разбрах, че този ден няма да е като по приказките.

След церемонията всички се преструваха на усмихнати, но атмосферата беше натегната. Пенка не спря да ме гледа с укор, сякаш съм виновна за всичко. Вечерта, когато гостите си тръгнаха, тя ме повика в кухнята.

— Слушай, Мария, знам, че си от друго тесто. Тихичка си, не си като нашите жени. Но тук има ред и ти ще го спазваш!

Погледнах я в очите и за първи път в живота си не можах да кажа нищо. Чувствах се малка и сама.

Минаха месеци. Георги работеше до късно, а аз оставах с Пенка и свекъра ми Димитър в къщата им в едно малко градче до Велико Търново. Всеки ден беше изпитание. Пенка намираше повод да ме упрекне — че не съм сложила достатъчно сол в манджата, че не съм изчистила добре прага, че не поздравявам съседите както трябва.

Една вечер Георги се прибра уморен и аз се опитах да му разкажа как се чувствам.

— Моля те, поговори с майка си… Не издържам вече.

Той въздъхна тежко:

— Знаеш я… Тя е такава с всички. Ще свикнеш.

Но аз не свиквах. Започнах да се затварям в себе си. Майка ми усещаше по телефона, че нещо не е наред.

— Мари, дете мое, не позволявай да те тъпчат! — казваше тя. — Ти си силна!

Но аз не се чувствах силна. Чувствах се като чужденка в собствения си дом.

Един ден избухнах. Беше неделя сутрин и Пенка пак ме упрекна за нещо дребно.

— Защо винаги ти е криво? — попита ме тя рязко.

— Защото никога не съм достатъчно добра за вас! — извиках през сълзи. — Каквото и да направя, все е грешно!

Тя ме погледна изненадано, сякаш за първи път ме виждаше като човек.

Вечерта Георги разбра за скандала. Опита се да ни помири:

— Мамо, Мария има нужда от подкрепа, не от критика.

Пенка замълча. За първи път не каза нищо.

Минаха седмици на ледено мълчание. Аз започнах да мисля дали този брак има бъдеще. Веднъж майка ми дойде на гости и видя колко съм отслабнала.

— Мари, ще си тръгнеш ли? — попита ме тихо вечерта.

Погледнах я със сълзи:

— Не знам… Обичам Георги, но не мога повече така.

Точно тогава Георги влезе в стаята и чу разговора ни. Седна до мен и хвана ръката ми:

— Ако трябва, ще си тръгнем заедно. Ще наемем квартира в града. Не искам да те губя.

За първи път почувствах надежда. На следващия ден Георги говори с родителите си:

— Решихме да се изнесем. Искаме да сме сами.

Пенка избухна:

— Това ли ти е благодарността? След всичко?

— Мамо, Мария е моята жена. Или ще я приемеш, или ще ни изгубиш и двамата.

Тогава Димитър се намеси:

— Остави ги, Пено! Младите трябва сами да си градят живота.

Изнесохме се след седмица. Първите дни бяха трудни — нова квартира, малко пари, много страхове. Но бяхме заедно и това ни даде сили.

С времето Пенка започна да омеква. Видя, че Георги е щастлив с мен и че не съм врагът в тази история. След година дойде на гости с домашен козунак и каза тихо:

— Извинявай, Мария… Не знаех как да те приема.

Прегърнах я през сълзи. Беше началото на ново начало за всички ни.

Сега често се питам: Колко семейства са разбити от гордост и стари обичаи? Дали някога ще се научим да говорим открито за болката си? Какво мислите вие?