Когато любовта и парите не стигат: Историята на една българска снаха

– Не мога да повярвам, че го направи! – гласът на свекърва ми, Мария, ехтеше в малката ни кухня, докато аз стисках чашата с чай така силно, че се страхувах да не се счупи. – След всичко, което съм направила за вас! Как не ви е срам?

Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вътре в мен бушуваше буря, по-силна от тази навън. Мъжът ми, Петър, седеше на масата с наведена глава. Беше казал на майка си, че вече не можем да ѝ помагаме финансово. Истината беше проста – парите ни не стигаха дори за нас. Но за Мария това беше предателство.

– Мамо, не става въпрос за срам – опита се да обясни Петър. – Просто… не можем повече. Кредитите ни задушават, а и децата имат нужди.

– Ами ако вашите родители бяха помогнали повече? – обърна се тя рязко към мен. – Ти какво си направила за това семейство? Само си дошла тук и чакаш всичко наготово!

Тези думи ме пронизаха като нож. Вече години наред слушах подобни обвинения. Родителите ми са обикновени хора от едно малко село край Пловдив. Никога не са имали много, но винаги са давали всичко от себе си. За Мария обаче това не беше достатъчно.

– Моля те, Мария, не намесвай моите родители – казах тихо, опитвайки се да запазя самообладание. – Те са направили каквото са могли.

– Да, ама не е било достатъчно! – изсъска тя. – Ако бяха истински родители, щяха да ви оставят апартамент в София, а не да се мъчите тук под наем!

Петър стисна юмруци под масата. Видях го. Знаех колко му тежи всичко това. Откакто фирмата му фалира преди две години, той работеше каквото намери – шофьор на такси, разносвач на пици… Аз пък бях учителка в детска градина с мизерна заплата. Децата ни – Ива и Мартин – растяха бързо и нуждите им се увеличаваха всеки месец.

– Мамо, стига! – извика Петър най-накрая. – Не можеш да виниш жена ми за всичко! Това е нашият живот и нашите решения!

Мария се разплака театрално и излезе с трясък от кухнята. Остана само тишината и тежкото ни дишане.

– Извинявай… – прошепна Петър и ме прегърна. – Не знам какво да правя вече.

– Не е твоя вината – отвърнах аз, но вътре в мен се борех с гняв и вина едновременно. Винаги ли ще бъда чужда в този дом? Винаги ли ще съм виновна за нечии липси?

Седмиците след този скандал бяха като ходене по въже над пропаст. Мария спря да ни говори. Съседките започнаха да шушукат: „Видя ли ги? Снахата сигурно го е накарала да спре парите…“ Дори майка ми по телефона звучеше притеснена:

– Дете мое, добре ли сте? Ако трябва, ще ви пратим малко пари…

– Не, мамо, справяме се – излъгах аз. Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да ѝ призная колко съм уморена от борбата между две семейства, две различни Българии – селската бедност и градската гордост.

Една вечер седнахме с Петър на балкона с по чаша евтино вино.

– Помниш ли как мечтаехме за голям дом и спокойствие? – попита той.

– Помня… Но сякаш колкото повече се борим за това спокойствие, толкова повече го губим.

– Мислиш ли, че сбъркахме?

Погледнах го дълго. Обичах го. Обичах децата ни. Но тежестта на чуждите очаквания ме смазваше.

– Не знам… Може би сбъркахме само в това, че позволихме на другите да определят какво е щастие за нас.

На следващия ден Мария дойде неочаквано. Беше донесла буркан лютеница и торба със стари дрехи за децата.

– Не съм дошла да се карам – каза тя тихо. – Просто… трудно ми е сама.

Петър я прегърна неловко. Аз ѝ подадох чаша чай.

– Знам, че ти е трудно – казах аз. – Но и на нас ни е трудно. Ако искаш… може да помагаш с децата понякога? Така ще спестим от детегледачка.

Мария кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Добре… Ще опитам.

Така започнахме нова глава – с по-малко пари, но с повече разбиране (или поне опит за такова). Все още има дни, в които се чувствам чужда в собствения си дом. Все още има моменти, когато думите на Мария ме болят повече от всяка сметка за ток или парно.

Но понякога си мисля: Кога ще спрем да мерим любовта с пари? Кога ще разберем, че семейството не е сделка? А вие как мислите? Дължим ли всичко на родителите си или идва момент, когато трябва да изберем себе си?