Когато любовта идва късно: Дали да послушам сърцето си или дъщеря си?

– Мамо, пак ли ще ходиш при него? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше от гняв и тревога. Стоеше на прага на кухнята, с ръце скръстени пред гърдите, а очите ѝ бяха пълни с недоверие.

Погледнах я уморено, сякаш за хиляден път трябваше да обясня нещо, което и сама не разбирах напълно. – Ели, на 57 години съм. Не мислиш ли, че имам право да бъда щастлива?

– Щастлива с този човек? – почти изкрещя тя. – Мамо, ти го познаваш от няколко месеца! Не виждаш ли, че нещо не е наред? Постоянно ти иска услуги, пари, а ти… ти му вярваш сляпо!

Стиснах чашата с чай толкова силно, че се уплаших да не я счупя. В главата ми ехтяха думите ѝ. Беше права за едно – познавах Стефан само от шест месеца. Но тези шест месеца бяха като нов живот за мен. След като баща ѝ почина преди пет години, се бях превърнала в сянка. Дните ми минаваха между работа в библиотеката и самотни вечери пред телевизора. Докато една сутрин не срещнах Стефан в парка, докато разхождах кучето.

Той беше различен – внимателен, забавен, с онзи особен чар на човек, преживял много. Разказваше ми истории от младостта си, носеше ми цветя без повод и ме караше да се смея. За първи път от години усещах, че съм жива.

Но Елица не го харесваше. Още от първата ни среща беше подозрителна. „Мамо, той е прекалено мил. Никой не е толкова мил без причина“, казваше тя. Когато Стефан поиска да му заема пари за ремонт на колата, тя избухна: „Виждаш ли! Само това му трябва!“ А аз… аз исках да вярвам, че този път съдбата ми се усмихва.

– Мамо, моля те, не се омъжвай за него – гласът на Елица омекна. – Страх ме е да не те измами. Ти си ми всичко…

Сълзите напираха в очите ми. Знаех, че ме обича и че се страхува за мен. Но и аз имах нужда от любов. Не исках да остарея сама, да гледам как приятелките ми се радват на внуци и семейни празници, а аз съм само „баба Мария от библиотеката“.

Стефан беше предложил брак преди седмица. Направи го по най-романтичния начин – с пръстен в чашата ми с кафе в любимото ни кафене до езерото Ариана. Казах „да“ без да се замислям. После дойдоха съмненията.

– Мамо, ако го обичаш толкова много, защо не поискаш време? Защо бързаш? – настояваше Елица.

– Защото не знам колко време ми остава – отвърнах тихо. – Животът е кратък, Ели. Искам да бъда щастлива докато мога.

Тя се разплака. Прегърнах я силно и за миг си спомних как я люлеех като малка след кошмарите ѝ. Сега тя беше тази, която се страхуваше за мен.

Вечерта седнах сама на терасата с чаша вино и мислите ми препускаха като луди коне. Спомних си как Стефан ме целуна за първи път под дъжда; как ме заведе на театър и после цяла нощ обсъждахме пиесата; как ме наричаше „слънчице“ и ми пишеше стихове по телефона.

Но после изплуваха и другите моменти – когато поиска заем за ремонта; когато забрави рождения ден на Елица; когато изчезна за два дни без обяснение и после се върна с букет рози и извинения.

На следващия ден реших да говоря със Стефан открито.

– Стефане, Елица има съмнения към теб – започнах внимателно. – Казва, че може би ме използваш.

Той се засмя горчиво:
– Мария, ако мислиш така… може би не трябва да се женим.

– Не казвам това! Просто… трябва да знам истината. Имаш ли тайни от мен?

Той замълча дълго. После въздъхна:
– Имам дългове. Бившата ми жена ме остави с кредити. Не съм идеален, Мария. Но те обичам.

Сърцето ми се сви. Знаех го! Но дали любовта може да победи страха?

Върнах се у дома объркана повече от всякога. Елица ме чакаше в хола.
– Какво реши?

Погледнах я дълго.
– Не знам… Може би трябва да избера между теб и него.

Тя ме прегърна през сълзи:
– Не искам да те губя…

Сега седя тук и пиша тази история, защото не знам какво да правя. Да рискувам ли още веднъж заради любовта или да послушам гласа на разума? Наистина ли човек е твърде стар за ново щастие? Или просто страхът ни държи в клетка?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, какво бихте избрали?