Когато любовта не стига: История за разпада на едно българско семейство

– Не мога повече, мамо! Или тя, или аз! – гласът на Даниел отекна в малката ни кухня, а чашата с чай в ръцете ми затрепери. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях между двамата най-важни мъже в живота си – сина ми и съпруга ми.

Всичко започна преди две години, когато Даниел доведе вкъщи Мария – момиче от Пловдив, с големи кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи лед. Първоначално се зарадвах – синът ми най-сетне беше щастлив. Но още на първата вечеря нещо не беше наред. Майка ми, баба Станка, прошепна: „Тая не е за нашия род.“ Сестра ми Ирина кимна мълчаливо. Дори баща му, Георги, се държеше хладно.

Опитах се да ги убедя – „Дайте ѝ шанс! Даниел я обича.“ Но колкото повече настоявах, толкова повече се затваряха. Мария усещаше напрежението. Опитваше се да помага в кухнята, да се включва в разговорите, но винаги оставаше някак странична. Веднъж я чух да плаче в банята. Сърцето ми се сви.

– Мамо, защо никой не ме иска тук? – попита ме тя една вечер, докато сгъвахме пране.
– Просто им трябва време, Мария. Не е лесно за тях – отвърнах, макар че самата аз вече се съмнявах.

С времето нещата се влошиха. На Коледа баща ми отказа да седне на масата с нас. Ирина спря да идва на гости. Баба Станка започна да разказва на съседките как „снахата ще ни раздели“. Даниел ставаше все по-нервен. Започнаха скандали между него и баща му.

– Ти си предател! – крещеше Георги една вечер. – За една жена ще обърнеш гръб на семейството си?
– Това е моят живот! – отвръщаше Даниел със сълзи в очите.

Аз стоях между тях, безсилна да ги помиря. Всяка вечер се молех всичко да отмине. Но напрежението растеше като буря над главите ни.

Една сутрин Мария си събра багажа. Намерих я на прага с куфар в ръка.
– Не мога повече, госпожо Елена. Обичам Даниел, но не мога да живея така.

Даниел я настигна пред блока. Чух ги да се карат:
– Не си тръгвай! Ще говоря с тях!
– Не мога повече! Все едно съм натрапница!

Тя си тръгна. Даниел не се прибра цяла нощ. На следващия ден дойде вкъщи само за да вземе няколко дрехи.
– Отивам при Мария. Не ме търсете.

Георги седеше мълчаливо на масата, а баба Станка тихо плачеше в ъгъла. Аз останах сама в празната кухня, с усещането, че съм изгубила всичко.

Минаха месеци. Даниел не се обаждаше. Мария не искаше да чуе за нас. Семейството ни беше разбито – всеки в своята стая, всеки със своята болка и вина.

Една вечер Ирина ми каза:
– Може би сгрешихме, мамо. Може би трябваше да я приемем.
– Късно е вече – отвърнах аз със сълзи на очи.

Сега стоя сама и се питам: Кога любовта престава да стига? Кога гордостта и предразсъдъците убиват всичко хубаво? Ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя различно? Кажете ми – има ли прошка за такива грешки?