Когато любовта не стига: Историята на една майка и нейната дъщеря

– Защо винаги трябва да се оправдавам пред теб, мамо? – гласът на Елица трепереше от раздразнение, а очите ѝ бяха пълни с укор. Седяхме една срещу друга на кухненската маса в малкия ми апартамент в Люлин. Чашата ми с чай потрепери в ръката ми.

– Не се оправдавам, Ели. Просто ти обяснявам, че пенсията ми не стига дори за лекарствата ми, камо ли да ти давам пари всеки месец – казах тихо, усещайки как гърлото ми се свива.

Тя въздъхна тежко и погледна през прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по улицата преминаваха забързани хора с чадъри. В този момент усетих колко далечна ми е станала собствената ми дъщеря.

– Свекърва ми и свекър ми ни помагат постоянно – продължи тя. – Купиха ни нова пералня, платиха ремонта на банята… Дори ни дадоха пари за почивка на морето. А ти? Ти не можеш да ми помогнеш с нищо!

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си колко години мечтаех да имам дете. Родих Елица на 45, след безброй опити, инжекции, молитви и сълзи. Мъжът ми почина малко след като тя навърши десет. Оттогава сама се борех за всичко – работех допълнително уроци, шиех дрехи за съседките, само и само да не ѝ липсва нищо.

– Ели, знаеш колко трудно беше всичко… – прошепнах.

– Не ме интересува! – прекъсна ме тя. – Вече не съм дете! Имам нужда от помощ сега, когато животът е толкова скъп! Всички около мен получават подкрепа от родителите си. Само аз трябва да се оправям сама!

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Толкова години вярвах, че любовта и грижата са достатъчни. Че ако дам всичко от себе си, ще бъда добра майка. Но явно в очите на дъщеря ми това не струва нищо.

– Знаеш ли колко пъти съм стояла гладна, за да има ти какво да ядеш? – попитах я тихо. – Колко нощи не съм спала от тревога дали ще имам пари за учебниците ти?

Тя замълча и за миг видях колебание в очите ѝ. После обаче лицето ѝ отново се втвърди.

– Това е било твой избор. Сега аз имам нужда от истинска подкрепа, а не от спомени.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ покажа колко ме боли.

– Може би трябваше да се омъжиш за някой богат – подхвърлих горчиво.

– Не е смешно! – изсъска тя. – Просто искам да знаеш как се чувствам. Че ме е срам понякога пред мъжа ми и неговите родители.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше Петър – съпругът ѝ. Чух я как му казва: „Да, тръгвам си вече… Не, пак нищо…“ После стана рязко и грабна чантата си.

– Трябва да вървя. Надявам се поне другия месец да можеш да помогнеш с нещо – каза студено и излезе, без да ме погледне.

Останах сама в тишината на апартамента. Чувах само тиктакането на стария стенен часовник и дъжда по прозореца. Станах бавно и прибрах чашите. Ръцете ми трепереха.

Вечерта седнах на леглото и разгледах стар албум със снимки на Елица като малка – първият ѝ учебен ден, рождените дни в тесен семеен кръг, лятото на село при баба ѝ и дядо ѝ. Усетих как сърцето ми се свива от болка и вина.

На следващия ден реших да отида до пазара. Срещнах съседката Пенка, която веднага забеляза тъжния ми вид.

– Какво има, Марийке? – попита загрижено.

– Ели пак ми се разсърди… Защото не мога да ѝ давам пари като сватовете ѝ – отвърнах аз със сведени очи.

Пенка въздъхна.

– Децата вече не са като едно време… Всичко мерят с пари. А ние? Ние сме давали душата си за тях!

Потвърдих с кимване. Върнах се вкъщи още по-обезверена. През следващите дни Елица не се обади нито веднъж. Аз също не посмях да я потърся.

Една вечер телефонът звънна внезапно. Беше Петър.

– Госпожо Мария, извинете, че ви безпокоя… Елица е много напрегната напоследък. Работата ѝ е тежка, а майка ми постоянно я сравнява с братовчедките си… Моля ви, не ѝ се сърдете много…

Гласът му беше топъл и разбиращ. Почувствах облекчение и благодарност към него.

– Благодаря ти, Петре… Просто понякога се чувствам толкова безсилна…

– Знам… Но тя ви обича. Просто не знае как да го покаже понякога.

След този разговор започнах да мисля повече за това какво означава подкрепата между родители и деца днес. Дали парите са най-важното? Или има неща, които остават невидими за младите?

Седмица по-късно Елица дойде отново. Този път беше по-тиха.

– Мамо… Извинявай за онзи ден – каза тя едва чуто. – Просто понякога ми идва в повече всичко…

Прегърнах я силно и усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

Сега често си задавам въпроса: Кога любовта и грижата престанаха да бъдат достатъчни? Дали някога ще бъда разбрана от собственото си дете? Какво мислите вие?