Когато любовта не стига: Изповедта на една българска майка

– Мамо, ти пак ли си купила най-евтините ябълки от пазара? – гласът на Ана прониза тишината в малката ми кухня, докато тя разопаковаше торбата с покупки.

Сърцето ми се сви. Погледнах я – красива, млада жена, с очи, които някога светеха от радост, когато ѝ носех ябълки от двора на баба ѝ. Сега тези очи бяха пълни с недоволство и укор.

– Ана, знаеш, че пенсията ми стига едва-едва. Не мога да си позволя повече… – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери.

Тя въздъхна тежко и се обърна към прозореца.

– Мама на Петър винаги носи био плодове за малкия. И нови дрехи. А ти… – думите ѝ увиснаха във въздуха като тежък облак.

Петър – зет ми – е от семейство с възможности. Майка му и баща му имат фирма за строителство в София, живеят в просторен апартамент в Лозенец и всяка седмица изпращат на Ана и внучето ми кашони с храна, дрехи, играчки. Аз – вдовица с 430 лева пенсия – броя стотинките за хляб и лекарства.

Вечерта легнах рано, но сънят не идваше. В главата ми кънтяха думите на Ана. Спомних си как преди години, когато мъжът ми беше още жив, се смеехме всички заедно на масата. Тогава не ни липсваше нищо – или поне така си мислехме. След като го загубих при катастрофа на магистралата, всичко се промени. Останах сама с Ана, тогава още ученичка. Работех на две места – чистачка в училище и помощник в кухнята на детската градина. Не можех да ѝ осигуря скъпи дрехи или екскурзии, но винаги намирах начин да ѝ купя любимото шоколадче или да ѝ ушия рокля за бала.

Сега Ана е майка. Иска най-доброто за сина си – моят внук Даниел. Но вече не вярва, че любовта ми е достатъчна.

На следващия ден отидох до пазара рано сутринта. Продавачката ме познаваше и ми подаде няколко по-хубави ябълки на по-ниска цена.

– За внучето ли са? – попита тя с усмивка.

– Да, за Даниел… – отвърнах и се опитах да се усмихна.

Върнах се у дома и започнах да плета пуловерче за него от прежда, която пазех от години. Докато плетях, мислех за Ана и за това какво още мога да направя. Дали някога ще разбере колко много я обичам? Дали ще спре да ме сравнява с другите?

След няколко дни Ана дойде с Даниел. Остави го при мен и каза:

– Мамо, трябва да отида до банката. Ще го гледаш ли?

– Разбира се! – усмихнах се широко на Даниел и го прегърнах.

Докато играехме с дървените кубчета, които бях запазила от детството на Ана, тя се върна по-рано от очакваното. Видя пуловерчето на стола.

– Това ли е новото? – попита с леко презрение в гласа.

– Да… сама го изплетох. Надявам се да му стане.

– Мамо, разбери ме… Не искам да изглеждам зле пред хората. Всички приятелки на Петър са облечени марково, децата им също. Как ще го пратя с такъв пуловер в детската градина?

Този път не издържах.

– Ана, аз нямам милиони! Давам ти всичко, което имам – времето си, обичта си, грижата си! Не мога да се състезавам с родителите на Петър! Но ти някога попита ли ме как се чувствам? Как живея? Или само чакаш да ти дам още?

Очите ѝ се напълниха със сълзи. За миг видях в тях онази малка Ана, която тичаше към мен след училище и ме прегръщаше силно.

– Извинявай, мамо… Просто ми е трудно. Чувствам се между два свята – твоят и техният. Понякога ми се струва, че не мога да угодя на никого.

Прегърнах я силно.

– Знам, мило мое момиче. Но не забравяй откъде си тръгнала. И че любовта не се измерва в пари или подаръци.

Тя кимна и избърса сълзите си.

Вечерта останах сама. Гледах снимките по стената – Ана като бебе, Ана на бала си, Ана с Даниел… Сълзите ми капеха по пуловера.

Мисля си: Кога станахме толкова чужди? Кога парите станаха по-важни от обичта? И дали някога ще мога да бъда достатъчна за дъщеря си?