Когато любовта се измерва в сметки: Историята на една българска майка между дълга и разочарованието

— Пак ли си забравила да платиш тока, Мария? — гласът на Петър прониза тишината в малката ни кухня, докато държеше в ръка поредната жълта бележка. Стоях до мивката, с ръце, напукани от сапуна и студената вода, а в мен се надигаше гняв, примесен с безсилие.

— Не съм забравила — отвърнах тихо, — просто не стигнаха парите този месец. Знаеш колко струват памперсите и млякото за Даниела.

Петър въздъхна тежко и тръшна сметката на масата. — Винаги има оправдания. Аз работя по цял ден, а ти… какво правиш ти? Само гледаш децата и пак не можеш да се справиш.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да му дам това удовлетворение. Погледнах към малкия ъгъл, където Даниела спеше в количката си, а шестгодишният ни син Виктор рисуваше с изтъркани моливи.

— Ако мислиш, че е лесно… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Колко пъти вече водехме този разговор? Колко пъти се чувствах виновна, че не съм достатъчно добра майка, домакиня, съпруга?

Петър излезе от кухнята с трясък. Останах сама със звука на капещата чешма и тихото дишане на децата. В този момент си спомних първите ни години заедно — как се смеехме, как мечтаехме за дом и семейство. Сега мечтите ни се бяха свили до оцеляване от месец на месец.

Майка ми често казваше: „Марийче, жената държи къщата.“ Но никога не ми каза как да я държа, когато основите й се рушат под тежестта на сметките и неизказаните обиди.

На следващия ден отидох до магазина с последните пет лева. Продавачката ме погледна със съжаление, когато поисках най-евтиното мляко. „Тежко е с две деца“, каза тя тихо. Усмихнах се насила. Не знаеше колко тежко е да броиш стотинките и да се чудиш дали ще стигнат до края на седмицата.

Вечерта Петър се прибра по-късно от обикновено. Миришеше на алкохол. Децата вече спяха. Седна срещу мен и без да ме погледне, каза:

— Говорих с майка ми. Тя смята, че трябва да започнеш работа. Всички жени работят.

— А кой ще гледа Даниела? — попитах тихо.

— Ще я дадем на ясла. Виктор вече е голям.

Погледнах го невярващо. Яслата струваше почти колкото заплатата, която бих взела като чистачка или продавачка. Но той не искаше да чуе. За него решението беше просто — аз съм виновна за всичко.

Седмици наред спорехме. Всяка вечер — нова кавга. Виктор започна да заеква от напрежението вкъщи. Даниела плачеше повече от обикновено. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Една сутрин, докато оправях леглото на Виктор, намерих под възглавницата му листче:

„Мамо, не плачи. Аз ще стана голям и ще ти купя къща без сметки.“

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах го силно, когато се върна от банята.

— Обичам те, мамо — прошепна той.

В този момент разбрах колко невидима е болката на майките. Никой не вижда жертвите им — нито мъжете им, нито обществото.

Реших да потърся помощ. Отидох при социалната работничка в квартала. Тя ме изслуша внимателно и ми предложи работа на половин ден в детската градина като помощник-възпитателка. Заплатата беше малка, но поне щях да съм близо до децата си.

Когато казах на Петър, той само сви рамене:

— Прави каквото искаш. Аз повече няма да се занимавам с твоите проблеми.

Така започна новият ми живот — между работа, грижи за децата и вечната борба със сметките. Но поне чувствах, че правя нещо за себе си и за тях.

Една вечер седяхме тримата на масата — аз, Виктор и Даниела. Ядохме леща със сух хляб, но атмосферата беше по-лека от всякога. Виктор разказваше за новия си приятел в училище, а Даниела се смееше с уста, изцапана с леща.

Петър все по-рядко се прибираше навреме. Един ден ми каза:

— Мисля да се изнеса при майка ми за известно време.

Не попитах защо. Знаех причините по-добре от всеки друг.

Останах сама с децата и страховете си. Но вече не се чувствах толкова безсилна. Започнах да вярвам в себе си — малко по малко.

Днес сметките пак са много, парите пак не стигат, но когато гледам децата си, знам защо продължавам напред.

Понякога се питам: Кога любовта стана просто още една сметка за плащане? И колко още майки като мен живеят така — между дълга и разочарованието?