Когато любовта се превърне в сянка: Историята на една българска жена между предателството и прошката

– Кой е на телефона, Георги? – гласът ми трепереше, докато държах мобилния му в ръка. На екрана светеше непознат номер, а под него – „Монка“. Не беше трудно да се досетя, че това не е просто приятелка.

Георги се опита да ми го измъкне от ръцете, но аз вече бях прочела съобщенията. „Липсваш ми, любов моя. Още малко и ще бъда при теб.“ Сърцето ми се сви, а в гърдите ми се надигна гняв, какъвто не бях усещала никога досега.

– Какво е това, Георги? Коя е тази Монка? – гласът ми беше остър като нож.

Той замълча. Погледна ме с онзи виновен поглед, който познавах от години. Откакто се оженихме, винаги усещах, когато нещо не е наред. Но този път беше различно. Този път болката беше истинска, разяждаща.

– Не е това, което си мислиш… – започна той, но думите му увиснаха във въздуха.

– Не е това? Да не би да съм сляпа? Да не би да не мога да чета? – крещях вече, а сълзите се стичаха по лицето ми.

В този момент дъщеря ни Мария влезе в стаята. Беше на шестнайсет и вече усещаше напрежението вкъщи. Погледна ни изплашено и тихо затвори вратата след себе си. Сърцето ми се сви още повече – не исках тя да вижда това. Не исках тя да расте в дом, където любовта се е превърнала в сянка.

Вечерта мина в мълчание. Георги седеше на дивана, вперен в телевизора, а аз се въртях из кухнята, без да знам какво да правя. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Да го изгоня ли? Да му простя ли? Какво ще кажат хората? Как ще се справя сама?

Спомних си първите ни години заедно. Бяхме млади и влюбени. Георги ме ухажваше с рози и стихове, водеше ме по разходки из Борисовата градина и ми обещаваше цялото щастие на света. Родителите ми го харесваха – „Добро момче е, работлив, ще те гледа като писано яйце“, казваше майка ми. И наистина беше така… поне в началото.

С времето обаче нещата се промениха. Работата му стана по-натоварена, започна да закъснява все по-често. Аз останах вкъщи с Мария, готвех, чистех, грижех се за всичко. Понякога имах чувството, че съм невидима за него. Опитвах се да говоря с него, но той все намираше оправдания – уморен бил, имал проблеми в офиса.

А сега… сега вече знаех истината. Не беше просто умора. Не бяха просто проблеми в работата. Беше Монка.

На следващия ден събрах смелост и му казах:
– Георги, трябва да решим какво ще правим. Не мога да живея така.

Той ме погледна уморено:
– Съжалявам, Деси… Не знам как стана така. Не исках да те нараня.

– Но го направи! – прекъснах го аз. – Мислиш ли за Мария? Мислиш ли за мен? Или само за себе си?

Той замълча отново. В този момент осъзнах колко сме се отчуждили. Двама непознати под един покрив.

Майка ми дойде вечерта на гости. Усети веднага напрежението.
– Какво става, дете мое?

Разказах й всичко през сълзи. Тя ме прегърна силно:
– Знам, че боли… Но ти трябва да решиш сама какво искаш. Не живей заради хорските приказки. Помисли за себе си и за Мария.

Думите й ме удариха като гръм. Цял живот съм живяла според очакванията на другите – какво ще кажат съседите, какво ще помислят роднините… А аз? Аз кога ще помисля за себе си?

През следващите дни Георги правеше опити да оправи нещата – носеше цветя, предлагаше да излезем някъде заедно. Но между нас вече имаше пропаст. Всяка негова дума звучеше фалшиво.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Георги и Мария.
– Трябва да поговорим – казах аз тихо.
Мария ме погледна със сълзи в очите:
– Мамо… ще се разведете ли?

Погалих я по косата:
– Не знам още, миличка… Но каквото и да стане, винаги ще сме семейство.

Георги наведе глава:
– Ще направя всичко възможно да ви върна доверието…

Но можех ли да му повярвам отново? Можех ли да забравя думите към Монка? Можех ли да простя?

Всяка вечер лежах будна и се питах: заслужавам ли повече? Имам ли сили да започна отначало? Или трябва да остана заради Мария?

Сега стоя пред прозореца и гледам светлините на София. Всяка светлина е чужд живот, чужда история… А моята? Ще намеря ли сили да простя или ще избера свободата?

Понякога си мисля: Колко струва прошката? Има ли смисъл да се бориш за нещо, което вече е счупено?

Какво бихте направили вие на мое място?