Когато любовта тежи: Историята на една жена, която носи цялата тежест на семейството

– Пак ли ще се прибереш толкова късно, Мария? – гласът на Петър ме посрещна още от вратата. В ръцете си държах две торби с продукти – хляб, мляко, малко сирене и евтини кренвирши за децата. Бях изморена до болка, краката ми пулсираха, а в гърдите ми се надигаше гняв.

– Ако искаш да има какво да ядем утре, да, ще се прибирам късно – отвърнах по-рязко, отколкото исках. Петър седеше на дивана, с дистанционното в ръка, телевизорът бучеше някакъв турски сериал. До него – купчина празни чаши от чай и недопита бира.

– Не е честно така да ми говориш – каза той тихо, но не помръдна. – Знаеш, че търся работа.

– Търсиш? – изсмях се горчиво. – Колко обяви прегледа днес? Или пак цял ден беше във фейсбук?

Децата се появиха в коридора – Калина на осем и малкият Иво на пет. Очите им бяха уморени, но веднага се залепиха за торбите. „Мамо, купи ли шоколад?“ – попита Калина с надежда. Сърцето ми се сви. Не бях купила. Пари нямаше.

– Следващия път, мило – казах и я прегърнах. – Сега имаме хляб и сирене.

Вечерята мина в мълчание. Петър почти не докосна храната си. Аз броях стотинките в ума си – дали ще стигнат за сметките този месец? Дали ще мога да платя тока? Ами ако Иво се разболее? Мислите ми се въртяха като развалена пералня.

След като сложих децата да спят, седнах до Петър. Той гледаше в една точка на стената.

– Петре, не мога повече така – прошепнах. – Уморена съм. Чувствам се сама в този брак.

Той въздъхна тежко.

– Знам… Опитвам се… Но никъде не ме взимат. Казват ми, че съм стар за новите позиции, а за старите няма места…

– А ти опита ли да работиш нещо друго? Да караш такси? Да разнасяш пици? – гласът ми трепереше от отчаяние.

– Това ли искаш? Да ме видят съседите как разнасям пици? – избухна той изведнъж. – Имам достойнство!

– А аз? Аз достойнство нямам ли? Аз мога да чистя офиси след работа, но ти не можеш да разнасяш пици?

Той замълча. В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Бях го обичала толкова много някога… Сега виждах само един мъж, който се е предал.

Седмиците минаваха. Всеки ден беше борба – с парите, с умората, със себе си. Започнах да избягвам Петър. Не исках да го гледам. Гневът ми растеше с всяка неплатена сметка, с всяко „няма как“ от негова страна.

Една вечер майка ми ми се обади.

– Миме, как сте? Петър намери ли работа?

– Не, мамо… Аз работя по две смени вече…

– Не може така! Ще се разболееш! Кажи му да си стяга багажа, ако не може да ви издържа!

– Мамо…

– Не ме интересува! Мъж трябва да е опора! Какво ще кажат хората?

Затворих телефона със сълзи в очите. Какво ще кажат хората… В малкия ни град всички знаеха всичко. Съседките ме гледаха със съжаление или с присмех. „Гледай я Мария – мъжът ѝ безработен, а тя го храни.“

Една сутрин Калина ме попита:

– Мамо, защо татко не ходи на работа като другите татковци?

Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на дете нещо, което самата аз не разбирах?

Веднъж след работа седнах в парка сама. Гледах как хората минават покрай мен – някои усмихнати, други забързани… Чудех се дали някой от тях носи такава тежест като моята.

Вечерта казах на Петър:

– Или започваш работа до края на месеца, или… ще трябва да помислим за раздяла.

Той ме погледна ужасено.

– Мария… Не можеш да ми го причиниш! Това е домът ми!

– А моят дом какъв е? Затвор ли е? Аз съм затворник на собствената си доброта!

Той замълча дълго. На следващия ден излезе рано сутринта. Върна се чак вечерта – изморен, с прашни дрехи и… усмивка.

– Намерих работа! В склад на едро ще товаря стока… Не е много, но е нещо…

Погледнах го дълго. В очите му имаше гордост и страх едновременно.

– Благодаря ти – казах тихо. – Само това исках… Да опиташ.

Сега вече делим тежестта наполовина. Но белезите останаха. Понякога още усещам гняв или срам. Понякога се чудя дали някога ще мога пак да го уважавам истински…

Кажете ми честно: Когато любовта тежи толкова много, струва ли си да я носим сами? Или трябва да я оставим да си отиде?