Когато любовта загорчи: История за кухнята, гордостта и мълчанието

— Какво си направила с тази мусака, Мария? — гласът на Стефан проряза тишината като нож. Всички на масата замръзнаха. Майка му, леля Галя, дори малката ни дъщеря Виктория спря да рови в чинията си. Сърцето ми се сви. Бях вложила цялото си старание в този обяд, исках да докажа, че мога да бъда достойна съпруга на един от най-известните готвачи в София. Но вместо похвала, получих подигравка.

— Може би трябваше да оставиш картофите още малко във фурната. Или да сложиш повече подправки. — Стефан не спираше. Гласът му беше спокоен, почти професионален, но думите му ме пареха.

— Стефане, стига — прошепнах едва чуто, но той вече беше започнал да обяснява на всички как се прави „истинска“ мусака. Майка му кимаше одобрително, а аз усещах как бузите ми пламтят от срам.

След обяда се затворих в банята и оставих водата да тече, за да не чуят как плача. „Защо винаги трябва да ме сравняваш? Защо не можеш просто да кажеш: Благодаря?“ — питах се наум. Но думите заседнаха в гърлото ми. От години живеех в сянката на неговия успех — интервюта по телевизията, статии в списанията, покани за готварски състезания. А аз? Аз бях просто Мария — жената, която трябваше да бъде перфектна домакиня и майка.

Вечерта Стефан се приближи до мен, докато миех чиниите.

— Не исках да те засегна — каза тихо. — Просто искам всичко да е най-добро.

— За кого? — попитах го. — За теб или за мен?

Той замълча. Погледна ме така, сякаш за първи път осъзнава, че и аз имам чувства. Но после само въздъхна и излезе от кухнята.

Дните минаваха в напрежение. Стефан беше все по-отдалечен, а аз все по-несигурна. Започнах да се съмнявам във всичко — дали съм добра майка, дали съм достатъчно красива, дали изобщо заслужавам любовта му. Всяка вечер се питах: „Какво не правя както трябва?“

Една неделя реших да направя любимата му баница по рецепта на баба ми от Пловдив. Вложих цялото си сърце — точих кори, ръсих сирене, поливах с масло. Когато извадих баницата от фурната, ароматът изпълни целия апартамент. Виктория подскочи от радост:

— Мамо, ухае страхотно!

Стефан дойде в кухнята и погледна баницата с професионално око.

— Изглежда добре — каза кратко.

Седнахме на масата. Всички опитаха. Леля Галя дори поиска допълнително парче. Но Стефан само кимна и продължи да яде мълчаливо.

След вечерята го попитах:

— Хареса ли ти?

Той сви рамене:

— Добра е.

Това „добра е“ ме удари по-силно от всяка критика. Защо не може просто да се зарадва? Защо винаги трябва да бъде най-доброто?

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си първите ни години заедно — как се смеехме до късно през нощта, как готвехме заедно в малката ни кухня под наем в „Лозенец“. Тогава не беше важно дали картофите са идеално изпечени или дали мусаката е като по учебник. Важна беше любовта.

Сега всичко беше състезание.

Една сутрин Виктория дойде при мен с рисунка — нарисувала беше мен и Стефан как се държим за ръце пред голяма тенджера.

— Мамо, защо татко винаги е тъжен напоследък?

Не знаех какво да й отговоря.

Събрах смелост и една вечер казах на Стефан:

— Чувствам се невидима до теб. Все едно никога не съм достатъчна.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:

— Не знаех… Мислех, че така те мотивирам.

— Не ме мотивираш. Нараняваш ме.

За първи път видях сълзи в очите му. Прегърна ме силно и прошепна:

— Извинявай… Не исках да те загубя.

От този ден започнахме да говорим повече — не само за храната, а за всичко, което ни тежи. Не беше лесно. Имаше дни, когато пак се карахме за дреболии — кой ще измие чиниите или кой ще вземе Виктория от училище. Но вече знаехме: думите могат да лекуват или да убиват.

Понякога още се питам: Дали някога ще бъда достатъчна? Или винаги ще живея в сянката на чуждите очаквания? А вие… какво бихте направили на мое място?