Когато майка ми избра хорското мнение пред мен

– Не може така, Мария! – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато тя трескаво търкаше чиниите. – Как ще излезеш с тази пола? Всички ще говорят! Съседката Пенка вече ме гледа накриво, откакто те видя с онзи къс ръкав миналата седмица.

Стоях до прозореца, стиснала в ръце учебника по литература, и се опитвах да не избухна. Вече бях на седемнадесет, но всеки мой избор минаваше през ситото на хорското мнение. Майка ми беше като барометър за одобрението на блока – ако някой нещо каже, тя веднага се променяше, сякаш чуждите думи са закон.

– Мамо, не ме интересува какво ще кажат хората. Това е просто пола! – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.

– Не те интересува?! – тя се обърна рязко, с мокри ръце и очи, пълни с упрек. – А мен ме интересува! Не искам да ме сочат с пръст. Не искам да казват, че не съм те възпитала!

Това беше нашият вечен спор. Всяка вечер, всеки уикенд – дрехи, приятели, оценки, всичко минаваше през филтъра „какво ще кажат съседите“. Понякога имах чувството, че живея не в нашия апартамент в Люлин, а в някакъв аквариум, където всички ни наблюдават.

Най-болезнено беше миналата година, когато баща ми се разболя. Тогава имах нужда от подкрепа, но майка ми беше заета да крие истината от съседите. Не искаше никой да разбере, че татко е в болница. „Ще почнат да шушукат, ще кажат, че сме прокълнати“, повтаряше тя. Аз се чувствах сама и объркана, но не можех да споделя с никого.

Една вечер се прибрах разплакана – най-добрата ми приятелка Силвия ме беше предала пред целия клас. Имах нужда от прегръдка, от дума на утеха. Вместо това майка ми ме посрещна с въпроса:

– Да не си се карала с някого? Съседката Галя каза, че си минала покрай тях със свито лице. Какво ще си помислят хората?

Тогава избухнах:

– А теб изобщо интересува ли те как се чувствам? Или само какво ще кажат другите?

Тя замълча за миг, после тихо каза:

– Мария, ти не разбираш… Трудно е. Хората са зли. Ако им дадеш повод, ще те разкъсат.

– Но аз не живея за тях! – извиках аз. – Живея за себе си! Защо винаги трябва да се съобразяваме с всички?

Тя не отговори. Само въздъхна и продължи да бърше масата.

С времето започнах да се затварям в себе си. Не ѝ разказвах за проблемите си в училище, за момчето, което харесвах, за мечтите си да уча журналистика. Знаех, че всичко ще бъде пречупено през призмата на „какво ще кажат хората“.

Един ден обаче чашата преля. Беше събота сутрин и аз се готвех за олимпиада по литература. Учителката ми по български език беше казала на майка ми колко добре се справям и че имам шанс да спечеля награда. Бях развълнувана и горда.

Докато закусвахме, майка ми каза:

– Снощи Пенка ме пита защо толкова често ходиш по състезания. Каза, че сигурно не помагаш вкъщи и само се разкарваш.

Погледнах я невярващо:

– И ти ѝ повярва?

– Ами… хората говорят…

Тогава избухнах:

– Мамо! Защо винаги вярваш повече на съседите отколкото на мен? Защо тяхното мнение е по-важно от моето щастие?

Тя ме изгледа дълго и тежко.

– Защото така съм научена – прошепна тя. – Ако хората те приемат, ще ти е по-лесно в живота.

– А ако не ме приемат? Ако никога не бъда себе си? Какво тогава?

Тя замълча. В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренен този страх у нея – страхът от хорското мнение беше като невидима стена между нас.

Минаха години. Заминах да уча във Велико Търново и рядко се прибирах вкъщи. Всеки път когато се връщах, усещах същата студенина – сякаш между нас стоеше цял блок със съседи.

Една зима татко почина. Прибрах се за погребението и видях майка ми прегърбена и тиха. След церемонията седнахме на кухненската маса – същата маса, на която толкова пъти бяхме спорили.

– Мария… – започна тя плахо. – Съжалявам… Знам, че много пъти съм те наранявала с това… Просто… не знаех друг начин.

Погледнах я през сълзи:

– Мамо, още ли мислиш какво ще кажат хората?

Тя поклати глава:

– Вече не толкова… Сега разбирам колко е важно да сме близки…

Замълчахме дълго. Може би никога нямаше да бъдем истински откровени една с друга. Но поне вече знаехме къде е раната.

Сега често си мисля: колко ли семейства са разделени от страха какво ще кажат другите? Колко деца са останали сами в дома си заради хорското мнение? А вие… бихте ли избрали близките си пред хорското одобрение?