Когато майка ми отказа да гледа децата ми: История за разбитите очаквания и семейните рани

– Не мога, Мария. Просто не мога повече – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато аз стисках слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше вторник следобед, а аз стоях в коридора на детската градина, с бебето на ръце и две чанти, пълни с покупки. – Мамо, моля те, само за два часа. Трябва да отида на работа, а гледачката ми отказа в последния момент. – Гласът ми беше отчаян, почти плачех. – Не мога, Мария. Не искам повече да се занимавам с деца. Имам си живот.

Тези думи ме удариха като шамар. Винаги съм вярвала, че майка ми ще бъде до мен, когато имам нужда от помощ. Така беше при брат ми – тя гледаше неговите деца почти всеки ден. Но с мен беше различно. След като се роди най-малкият ми син, всичко се промени. Майка ми стана студена, дистанцирана. Започна да отказва покани за гости, да не вдига телефона, когато ѝ звъня.

Съпругът ми Георги работи по цял ден – строителен инженер е, често заминава по обекти из страната. Аз съм учителка в началното училище в квартала ни в Пловдив. След училище взимам децата – Петър и малката Елица – и ги водя у дома или на занималня. След раждането на третото ни дете, Александър, нещата станаха непоносими. Започнах да плащам по 400 лева на месец за частна занималня, защото майка ми категорично отказа да помага.

– Защо винаги аз? – питах се всяка вечер, докато преглеждах домашните на Петър и се опитвах да успокоя Александър, който ревеше безутешно. – Защо за брат ми може, а за мен не?

Една неделя реших да опитам отново. Отидох с децата до майка ми без предупреждение. Вратата отвори тя – с престилка, лицето ѝ уморено.

– Мамо, донесохме ти питка и малко сладко от череши – казах и ѝ подадох бурканчето.

Тя погледна децата и въздъхна:

– Мария, не е удобно сега. Имам гости след малко.

Петър се сви зад мен, а Елица ме хвана за ръката.

– Може ли поне да останем за малко? – попита тя тихо.

Майка ми поклати глава:

– Не сега, миличка. Друг път.

Върнахме се у дома мълчаливо. Децата не задаваха въпроси, но аз усещах тежестта в гърдите си. Седнах на масата и заплаках беззвучно.

На следващия ден разказах всичко на Георги.

– Може би трябва да поговориш с нея открито – каза той. – Да ѝ кажеш как се чувстваш.

Събрах смелост и ѝ се обадих вечерта.

– Мамо, защо не искаш да виждаш децата? Какво съм ти направила?

Тя замълча дълго.

– Мария… уморена съм. Цял живот съм гледала деца – теб, брат ти, после неговите. Искам малко спокойствие. Не мога повече.

– Но ти помагаш на брат ми! – избухнах аз.

– Той е самотен родител откакто жена му почина. Трудно му е… А ти имаш Георги.

– Но Георги го няма по цял ден! Аз съм сама! – гласът ми се пречупи.

– Не мога повече, Мария. Прости ми.

Затворих телефона и се почувствах предадена. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да си помага. Че бабите са тези, които гушкат внуците си и ги учат на приказки и песни. Но майка ми избра себе си.

С времето започнах да се справям сама. Децата свикнаха със занималнята и новите приятели там. Аз намерих сили да поискам помощ от приятелки – понякога някоя от тях взимаше Елица за няколко часа или помагаше с домашните на Петър.

Но болката остана. Всяка Коледа празнуваме отделно – майка ми с брат ми и неговите деца, а ние сами у дома. Децата вече не питат за баба си.

Понякога вечер седя до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: Къде сбърках? Дали очакванията ми към майка ми са били прекалени? Или тя просто избра себе си пред семейството?

А вие как мислите? Длъжни ли са бабите да помагат с внуците си или имат право на собствен живот?