Когато майка си тръгне: Историята на едно изоставено бебе и младата баба

– Как можа да го направиш, Мая? – гласът ми трепереше, докато стисках телефона до ухото си. Вече беше късно вечерта, а аз стоях сама в кухнята, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. Дъщеря ми не отговори веднага. Чувах само тежкото ѝ дишане от другата страна на линията.

– Не можех повече, мамо. Не можех… – прошепна тя най-накрая и затвори.

Така започна всичко. На 41 години станах баба – неочаквано, неподготвена и с разбито сърце. Мая беше само на 19, когато забременя от момче, което познаваше едва от няколко месеца. Опитах се да я подкрепя, въпреки че баща ѝ – моят съпруг Петър – беше категорично против. „Ще съсипе живота си!“, повтаряше той всяка вечер, докато се карахме в хола, а Мая се заключваше в стаята си и плачеше тихо.

Когато роди, не бях до нея. Бях на работа – втора смяна в шивашкия цех. Мая не каза на никого кога тръгва към болницата. Разбрах всичко от една съседка, която работеше като санитарка в „Майчин дом“: „Твоята Мая оставила бебето и си тръгнала. Всички са в шок.“

На следващия ден тръгнах към болницата със свито сърце. Вървях по коридорите с усещането, че всеки ме гледа осъдително. Когато сестрата ме въведе в стаята с бебето, за миг не можах да дишам. Малкото вързопче лежеше в кувьоз, а лицето му беше покрито с червени петна и белези – родено с тежка форма на хемангиом.

– Това е вашият внук – каза сестрата тихо. – Майката отказа да го вземе.

Погледнах го и усетих как сълзите ми се стичат по бузите. Толкова малък, толкова беззащитен… и вече изоставен. В този момент разбрах защо Мая е избягала. Тя беше дете – уплашено, объркано и без подкрепа. Но какво щях да правя аз?

Върнах се вкъщи и заварих Петър да гледа новините с чаша ракия в ръка.

– Какво ще правим? – попитах го тихо.

– Нищо няма да правим! Това не е наш проблем! – изкрещя той и тресна чашата по масата.

– Това е нашият внук! – отвърнах аз през сълзи.

Последваха дни на мълчание и студенина между нас. Петър отказваше да говори за бебето, а аз не можех да спя нощем. Всяка вечер си представях малкото личице с белезите и се питах дали имам сили да го взема у дома.

Мая изчезна – не отговаряше на обажданията ми, не се прибираше. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Гледай я тая – дъщеря ѝ зарязала бебето…“ В магазина жените ме гледаха със съжаление или презрение. Чувствах се сама срещу целия свят.

Една вечер седнах до Петър и му казах:

– Ако не вземем това дете, никога няма да си простя.

Той ме погледна дълго, после въздъхна:

– Ами ако не можем? Ако не издържиш? Ако хората ни сочат с пръст?

– По-добре да ме сочат с пръст, отколкото да оставя внука си сам в този свят.

На следващия ден подписах документите в болницата. Взех малкия Борис у дома. Първите седмици бяха ад – той плачеше непрекъснато, имаше нужда от специални грижи и лекарства. Петър стоеше настрана, но понякога го виждах как наднича през вратата на детската стая.

Една нощ Борис получи криза – лицето му посиня от плач. Изплаших се до смърт. Хукнах към болницата с него на ръце. Докато чакахме лекаря, Петър пристигна задъхан – явно беше чул по телефона какво се случва.

– Дай го насам – каза той тихо и за първи път прегърна Борис.

От този момент нещата започнаха да се променят. Петър започна да помага – сменяше памперси, носеше лекарства от аптеката, дори пееше приспивни песни на Борис вечер. Съседите постепенно спряха да шушукат – някои дори започнаха да ни носят дрешки и играчки.

Мая се върна след три месеца – отслабнала, с тъмни кръгове под очите.

– Не мога… Не мога да го гледам така… – прошепна тя, когато видя Борис.

– Той има нужда от теб – казах ѝ аз.

– Аз съм счупена отвътре… Не знам дали някога ще мога да бъда майка…

Прегърнах я силно. Знаех, че вината ще я преследва цял живот. Но знаех и друго – че понякога любовта идва от най-неочакваното място и че семейството не е само кръв, а избор.

Днес Борис е на две години. Белезите по лицето му избледняха малко, но все още привличат погледите на хората по улицата. Понякога чувам как шепнат: „Горкото дете…“, но вече не ми пука толкова.

Понякога се питам: Ако бях постъпила като Мая и бях избягала от страха си, щях ли някога да намеря сили да обичам истински? А вие как бихте постъпили на мое място?