Когато майката на Петър поиска да купим къщата й – разпадът на едно семейство

– Не мога повече, Мария! Ако още веднъж ми се обади за тази къща, ще изключа телефона завинаги! – Петър тресна вратата на спалнята и се строполи на леглото, лицето му беше бледо, а очите – пълни с гняв и отчаяние.

Стоях в коридора, стиснала мобилния си телефон, на който за пореден път светеше името „Мама Таня”. Сърцето ми биеше лудо. Вече седмици наред живеехме в този кошмар – свекърва ми настояваше да купим къщата й в Костинброд, за да може тя да се премести в София при сестра си. Беше убедена, че това е най-доброто решение за всички. Но за нас това беше невъзможно – ипотеката на нашия апартамент в „Люлин” ни тежеше като воденичен камък, а сега трябваше да поемем още един кредит?

– Петре, моля те… – опитах се да вляза при него, но той само махна с ръка.

– Не искам да говоря! Тя не разбира ли, че не можем? Че не сме банкомат? – гласът му беше дрезгав от напрежение.

Седнах до него и го прегърнах. Помня как преди години, когато се оженихме, Таня беше най-милият човек на света. Помагаше ни с всичко – дори когато родих малкия Даниел, тя беше до мен в болницата. Но сега… сякаш беше друг човек. Всеки ден звънеше, питаше кога ще преведем парите, кога ще подпишем документите. Започна да ни обвинява, че сме неблагодарни, че не мислим за нейното бъдеще.

– Мамо, не можем да купим къщата ти! – казах й по телефона една вечер, докато Петър се опитваше да приспи Даниел.

– Как така не можете? Аз ви дадох всичко! Помагах ви с детето, с парите за ремонта! А сега ме оставяте сама! – гласът й трепереше от обида.

– Просто… нямаме възможност. Имаме кредит…

– Значи сестра ти може да си купи апартамент в центъра, а вие не можете да ми помогнете? – изсъска тя.

Затворих телефона със сълзи на очи. Чувствах се виновна. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да си помага. Но какво става, когато помощта се превръща в изнудване?

Петър започна да избягва майка си. Не й вдигаше телефона, не ходеше на гости. Аз се опитвах да поддържам връзката – носех й храна, помагах й с документите за пенсията. Но тя все повече се затваряше в себе си и всеки път ме посрещаше с ледено мълчание или саркастични забележки.

– Мария, ти си добра жена. Но синът ми… не знам какво му стана. Преди беше друго момче – каза ми веднъж тя, докато й подавах чаша чай.

– Просто е уморен, много работи…

– Не е само това. Вие двамата сте станали егоисти. Само за себе си мислите.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Петър ме чакаше на масата с чаша ракия.

– Пак ли беше при нея? Какво ти каза този път?

– Че сме егоисти…

Той удари по масата.

– Аз ли съм егоист? Аз ли? След всичко, което направих за нея?

Вечерите ни станаха безкрайни спорове. Даниел усещаше напрежението и започна да се буди нощем със сълзи. Един ден го чух да казва на плюшеното си мече:

– Мама и тати пак се карат за баба…

Тогава разбрах колко дълбоко е проникнал този конфликт в живота ни.

Опитахме се да говорим със свекърва ми за компромис – предложихме й да отдаде къщата под наем или да я продаде на някой друг. Тя отказа категорично.

– Или я купувате вие, или ще я дам на непознати! – извика тя по време на една семейна вечеря.

Петър стана от масата и излезе без дума. Аз останах сама срещу нейния гняв и разочарование.

С времето отношенията между мен и Петър също започнаха да се рушат. Той ставаше все по-затворен, все по-нервен. Започнахме да се караме за дреболии – кой ще измие чиниите, кой ще вземе Даниел от градина. Всяка наша дума беше натежала от неизказани обвинения и болка.

Една вечер седнах до него и му казах:

– Петре, не можем така повече. Или ще намерим начин да говорим с майка ти като семейство, или ще се изгубим един друг.

Той ме погледна уморено.

– Не знам дали има смисъл вече…

Сълзите ми потекоха сами. За първи път осъзнах колко близо сме до края.

Сега седя сама в тъмната кухня и слушам как Даниел диша спокойно в съня си. Мисля си за всички семейства като нашето – разкъсани между дълга към родителите и нуждата да опазят собственото си щастие.

Кажете ми – има ли граница между помощта и жертвоготовността? Кога семейството спира да бъде опора и се превръща в бреме?