Когато мама се пенсионира, а ние започнахме да ѝ помагаме – но докога?

– Пак ли ще ми броиш стотинките, Мария? – гласът на майка ми прозвуча остро, докато ѝ подавах плика с пари. Стояхме в тясната ѝ кухня, където миришеше на кафе и на онзи стар сапун, който тя винаги купуваше от пазара. Ръцете ѝ трепереха, когато посягаше към плика, а очите ѝ – някога топли и усмихнати – сега бяха пълни с недоверие и горчивина.

– Не ти броя стотинките, мамо. Просто… – опитах се да говоря спокойно, но гласът ми трепна. – Просто тази седмица ни е малко по-трудно. Сметките за парното пак са високи, а и на Дани му намалиха заплатата.

Тя въздъхна тежко и се обърна към прозореца. – Когато ти дадохме апартамента, не съм искала да ви тежа. Но сега… – замълча. – Сега май ви тежа.

В този момент усетих как гневът и вината се смесват в мен. Да, майка ми и татко ми ни подариха двустайния апартамент в Младост, когато се оженихме с Даниел. Без тяхната помощ никога нямаше да имаме свой дом. Но откакто тя се пенсионира, а баща ми почина, всичко се промени. Започнахме да ѝ помагаме с парите – първо за лекарства, после за храна, после за сметки. В началото го правех с радост, усещах, че връщам поне малка част от това, което тя е дала за мен. Но сега…

– Мамо, не става дума за тежест – казах тихо. – Просто понякога и на нас ни е трудно.

Тя не отговори. Само стоеше с гръб към мен и гледаше през прозореца към сивия двор.

Върнах се у дома разстроена. Дани ме чакаше на масата в кухнята, преглеждаше сметките.

– Как мина? – попита той без да вдига глава.

– Както винаги. Пак се почувства обидена. Пак намекна, че сме неблагодарни.

Дани въздъхна. – Мария, трябва да говорим сериозно за това. Не можем вечно да ѝ даваме по 300 лева всеки месец. Ти знаеш какво става с нашите финанси.

– Знам – прошепнах. – Но как да ѝ кажа? Тя няма никого освен мен.

– А ние? А детето? Ако продължаваме така, ще започнем да взимаме кредити само за да ѝ помагаме.

Замълчах. В главата ми се въртяха спомени от детството – как майка ми шиеше дрехи за мен до късно през нощта, как ме водеше на лекар, когато бях болна, как винаги намираше начин да има за всичко. А сега аз не мога да ѝ осигуря дори спокойствие на старини.

На следващата сутрин телефонът звънна рано.

– Мария, пак ми спряха тока! – гласът ѝ беше разтреперан.

– Как така? Нали ти дадох пари миналата седмица?

– Платих си лекарствата… Не стигнаха за всичко.

Облякох се набързо и изтичах до нея. Докато плащах сметката на касата, усещах как хората ме гледат със съжаление или неодобрение. „Млада жена, а майка ѝ няма ток…“ – сякаш чувах мислите им.

Вечерта седнахме с Даниел и започнахме да смятаме разходите си. Детето имаше нужда от нови обувки, аз трябваше да отида на зъболекар, а колата пак беше за ремонт.

– Не можем повече така – каза Даниел твърдо. – Или ще говориш с майка ти да потърси социална помощ, или ще трябва да намалим парите.

Седях дълго пред телефона, преди да ѝ се обадя.

– Мамо… трябва да поговорим сериозно. Не можем вече да ти даваме толкова пари всеки месец.

От другата страна настъпи тишина.

– Значи вече не ви трябвам? – прошепна тя.

– Не е така! Просто… и ние имаме нужда от малко въздух. Може би трябва да потърсиш помощ от общината или социалните служби…

– Аз ли? Да ходя по чиновници? Да ме гледат като просякиня?

– Мамо…

– Добре! Щом така искате…

Затвори телефона. Седях дълго със слушалката в ръка и плаках. Чувствах се предателка.

Минаха дни без да ми се обади. През това време вкъщи беше напрегнато – детето усещаше, че нещо не е наред; Даниел беше мълчалив и раздразнителен; аз не можех да спя нощем.

Една вечер майка ми дойде неочаквано у нас. Беше облечена с най-хубавата си рокля и носеше бурканче сладко от смокини.

– Донесох ви нещо… – каза тихо и остави буркана на масата.

– Мамо…

– Не казвай нищо. Разбрах ви. Ще се оправя някак си. Само… не ме забравяйте напълно.

Тръгна си бързо, преди да успея да я прегърна или да кажа нещо повече.

Седнах на масата и гледах буркана със сладко. Спомних си всички години, в които тя беше до мен безусловно. Но и всички моменти напоследък, в които усещах как собственото ми семейство се разпада под тежестта на този дълг.

Дали някога ще намерим баланса между това да сме добри деца и добри родители? Или винаги ще живеем разкъсани между миналото и настоящето?