Когато миналото не иска да си тръгне: Новата приятелка на бившия ми съпруг преобърна живота ми

— Не мога да повярвам, че пак закъсняваш! — изкрещях, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше петък вечер, а Петър трябваше да върне Даниел у дома още преди час. Вместо това, на екрана светеше съобщение: „Ще закъснеем малко, Елена искаше да вечеряме заедно.“

В този миг усетих как гневът и безсилието се преплитат в гърдите ми. След развода ни с Петър вярвах, че най-накрая ще намеря спокойствие — за себе си и за Даниел. Но откакто Елена се появи в живота му, всичко се обърна с главата надолу. Тя беше млада, амбициозна и твърде уверена в себе си. Още от първата ни среща усетих хладната ѝ усмивка и погледа, който сякаш казваше: „Сега аз съм тук.“

— Мамо, кога ще дойде татко? — попита Даниел с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко.

— Скоро, миличък — излъгах, макар че не вярвах на думите си.

Вечерите след развода бяха тежки, но поне имаше яснота — Петър взимаше Даниел в определени дни, връщаше го навреме и спазвахме уговорките. Сега обаче Елена беше навсякъде: в съобщенията му, в плановете му, дори в начина, по който говореше с мен. „Елена смята, че е по-добре Даниел да не яде толкова сладко“, „Елена предложи да го запишем на плуване“, „Елена мисли, че трябва да прекарва повече време при нас“.

Понякога имах чувството, че тя се опитва да ме изтрие от живота на сина ми. Започнаха да се появяват дребни забележки от страна на Даниел: „Елена каза, че не трябва да гледам толкова телевизия“, „Елена ми купи нова раница, защото твоята не е хубава“. Всяка дума беше като игла в сърцето ми.

Една вечер, докато прибирах играчките на Даниел, телефонът ми иззвъня. Беше Петър.

— Мария, мисля, че трябва да поговорим — гласът му беше напрегнат.

— За какво?

— Елена смята, че е по-добре Даниел да прекарва повече време при нас. Тя се притеснява, че тук има по-добра среда за него.

— Какво? — едва не изпуснах телефона. — Ти сериозно ли? Аз съм му майка!

— Не казвам, че не си добра майка. Просто… Елена мисли така.

Тогава избухнах:

— Омръзна ми Елена да решава какво е най-добро за сина ми! Тя не му е майка! Ти забрави ли кой го отглеждаше, когато ти работеше до късно? Кой стоеше до леглото му, когато беше болен?

Петър замълча. В слушалката се чуваше само тежкото му дишане.

— Не искам да се караме — прошепна той накрая. — Просто искам всичко да е добре за Даниел.

— И аз! Но не мога да позволя някой друг да взима решения вместо мен!

Затворих телефона със сълзи в очите. Чувствах се безсилна. Всяка моя стъпка беше наблюдавана и критикувана. Започнах да се съмнявам в себе си: дали наистина съм добра майка? Дали Даниел ще ме обича по-малко, ако Елена му купува по-хубави неща или го води на по-интересни места?

Скоро започнах да усещам как приятелките ми ме избягват. „Мария пак се оплаква от бившия си“, шепнеха те зад гърба ми. Майка ми настояваше да бъда по-твърда: „Не позволявай на никого да ти вземе детето!“. Но аз бях уморена от битки. Исках просто нормален живот за мен и сина ми.

Една сутрин получих писмо от адвокат. Петър искаше промяна в режима на виждане на детето — настояваше Даниел да прекарва повече време при тях. Сърцето ми се сви. Знаех, че зад това стои Елена.

Вечерта седнах до Даниел и го попитах:

— Миличък, харесва ли ти при татко и Елена?

Той ме погледна с големите си кафяви очи:

— Да… но ти ми липсваш.

Прегърнах го силно и усетих как сълзите ми мокрят косата му.

Дните минаваха в напрежение и страх. Всяка среща с Петър беше като битка. Елена винаги беше там — усмихната, подредена, сякаш всичко ѝ е подвластно. Веднъж дори ми каза:

— Мария, разбирам те. Но трябва да приемеш, че вече не си единствената важна жена в живота на Даниел.

Тогава избухнах:

— Никога няма да бъдеш негова майка!

Тя само се усмихна още по-широко:

— Ще видим.

Съдът реши Даниел да прекарва повече време при баща си. Чувствах се победена. Вечерите без него бяха празни и студени. Започнах да се съмнявам във всичко — в себе си, в решенията си, дори в любовта на сина ми.

Но една вечер той се върна у дома и ме прегърна силно:

— Мамо, никой не може да те замени.

Тогава разбрах — битката не е за време или подаръци. Битката е за любовта и доверието между майка и дете.

Понякога се питам: Колко още ще трябва да се боря за мястото си като майка? И дали някога ще мога отново да бъда спокойна? Какво бихте направили вие на мое място?