Когато не си поканен: Болката да бъдеш мащеха в българско семейство

– Как можа да не я поканиш, Мария? – Гласът на съпруга ми, Иван, разцепи тишината в кухнята. Чиниите в ръцете ми затрепериха, а водата от чешмата сякаш стана ледена. Не знаех какво да кажа. Не бях аз тази, която не беше поканена – аз бях тази, която беше изключена.

Мария, доведената ми дъщеря, се омъжваше следващата седмица. Бях част от живота ѝ вече десет години – откакто майка ѝ и Иван се разведоха и той ме доведе в малкия ни апартамент в Люлин. Помня първата ни среща – тя беше на петнайсет, с черна очна линия и поглед, който казваше „не ме доближавай“. Опитах се да бъда търпелива. Готвех ѝ любимите ѝ кюфтета, помагах ѝ с уроците по математика, дори ѝ купих първия балсам за коса. Но винаги усещах невидимата стена между нас.

Сега тази стена беше станала непреодолима пропаст. Иван хвана телефона и набра бившата си жена – Елена. „Трябва да говориш с Мария! Това е срамота!“, изкрещя той. Чух гласа на Елена от слушалката – спокоен, но твърд: „Това е нейният ден, Иван. Не можеш да ѝ нареждаш кого да кани.“

Седнах на масата и се загледах в чашата с чай. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде сбърках? Защо не ме прие? Дали някога ще бъда част от това семейство?

Вечерта Мария дойде да вземе някои стари снимки от детството си. Стоеше на прага, с ръце в джобовете на якето си.
– Може ли да вляза?
– Разбира се – отвърнах тихо.
Тя влезе и започна да рови в шкафа. Мълчахме дълго. Най-накрая събрах смелост:
– Мария… Защо не ме покани?
Тя спря за миг, без да ме поглежда.
– Не исках да те поставям в неудобно положение. Мама ще бъде там… Знаеш как е.
– Но аз съм част от живота ти вече толкова години…
– Ти си жената на баща ми. Не си ми майка.

Тези думи ме удариха като шамар. Знаех, че няма да е лесно, но някак си вярвах, че времето ще промени всичко. Че ще дойде ден, когато ще седнем заедно на маса и ще се смеем като истинско семейство.

Иван беше бесен. „Не мога да повярвам! След всичко, което си направила за нея!“, повтаряше той вечер след вечер. Но аз виждах болката и в неговите очи – болката на баща, който не може да събере двете най-важни жени в живота си под един покрив.

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Всяка сутрин се будех с надеждата, че ще получа обаждане или съобщение от Мария – покана, извинение, нещо… Но телефонът мълчеше.

В деня на сватбата Иван излезе рано – облечен в костюм, с букет цветя за дъщеря си. Остави ме сама вкъщи. Седях на дивана и гледах през прозореца как слънцето огряваше панелните блокове. Чувах смеха на децата отвън, миризмата на прясно изпечен хляб от близката фурна… Всичко беше толкова обикновено, а вътре в мен бушуваше буря.

Към обяд телефонът звънна. Беше майка ми.
– Как си, мило?
– Добре съм – излъгах.
– Знам, че те боли. Но понякога хората не могат да видят доброто в нас веднага. Дай ѝ време.

Следобед Иван се върна мълчалив. Седна до мен и хвана ръката ми.
– Извинявай… Не знам какво да направя.
– Не е твоя вина – прошепнах.

Вечерта разгледах старите снимки на Мария – малко момиче с лунички и големи кафяви очи. Спомних си как веднъж я заведох на кино и тя заспа на рамото ми. Може би това беше единственият миг, когато се почувствах истински близка до нея.

Сега стоя тук – между миналото и бъдещето, между надеждата и разочарованието. Питам се: Колко още трябва да дам от себе си, за да бъда приета? И дали някога ще престана да бъда просто „жената на баща ѝ“?

А вие как бихте постъпили? Кога една мащеха става част от семейството?