Когато новата приятелка на сина ми се нанесе – Битката за дома ми

– Мария, не може вечно да държиш всичко под контрол! – гласът на Даниел отекна в коридора, докато аз стисках чашата с чай така силно, че почти я счупих.

– Не държа нищо под контрол, просто искам да има ред! – отвърнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Вече трета седмица новата му приятелка, Ива, живееше с нас. Всичко се промени от момента, в който прекрачи прага – ароматът на чужд парфюм в банята, непознати дрехи по столовете, шумен смях в кухнята посред нощ. Дори котката ни, Сивушка, вече не идваше при мен вечер.

Винаги съм вярвала, че домът е крепост. След като загубих съпруга си преди осем години, останах сама с Даниел. Той беше моят смисъл, моят малък свят. Работех като учителка по литература в местното училище в Пловдив и всяка вечер се прибирах с мисълта, че поне вкъщи всичко е наред. Но сега… Сега се чувствах като гостенка в собствения си апартамент.

– Мария, ще вечеряме ли заедно? – Ива надникна в хола с усмивка. Усмивка, която не можех да разчета – беше ли искрена или просто учтива?

– Не съм гладна – излъгах. Истината беше, че стомахът ми се беше свил на топка от напрежение.

Даниел се приближи до мен след малко. – Мамо, моля те, опитай се да приемеш Ива. Тя е важна за мен.

– Аз се опитвам – прошепнах. – Но и ти трябва да разбереш мен. Не е лесно изведнъж всичко да се промени.

Той въздъхна и излезе. Останах сама в тъмния хол. Спомних си как преди години Даниел беше малко момче и ме молеше да му чета приказки преди сън. Сега вече не ме молеше за нищо.

Следващите дни бяха като на тръни. Ива започна да пренарежда кухнята – премести чашите, сложи подправките на други места. Пусна нови пердета в спалнята на Даниел. Дори предложи да боядисаме коридора в „по-светъл цвят“.

– Това е моят дом! – избухнах една вечер, когато я заварих да мести снимките по рафтовете.

– Знам, Мария – каза тя спокойно. – Просто искам да помогна.

– Не ми помагай! Никой не ме пита какво искам аз!

Даниел влезе и видя сцената. – Мамо, престани! Ива само иска да се чувства добре тук.

– А аз кога ще се почувствам добре? – попитах тихо.

Той замълча. За първи път видях колебание в очите му.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми от блока ме питаха защо не излизам вече на кафе с тях. Не можех да им обясня срамът и болката – че съм изгубила мястото си у дома.

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града. Чух как Ива и Даниел се смеят в кухнята. Сълзите ми потекоха сами – не от злоба, а от самота.

На следващия ден Ива ме покани на разходка. Отказах първоначално, но после приех – не можех повече да бягам.

– Мария, знам, че ти е трудно – каза тя тихо, докато вървяхме по алеята в Цар-Симеоновата градина. – Аз също не съм сигурна какво правя понякога. Просто много обичам Даниел и искам да бъдем семейство.

– А аз? Аз къде съм в това семейство? – попитах я през сълзи.

Тя замълча дълго. – Може би трябва да намерим начин всички да сме част от него.

Върнахме се вкъщи мълчаливо. Вечерта Даниел дойде при мен.

– Мамо… Знам, че ти е тежко. Но аз пораснах. Имам нужда от теб, но по различен начин вече. Моля те, дай шанс на Ива… и на нас като семейство.

Погледнах го дълго. Видях момчето си и мъжа едновременно. Разбрах, че ако не пусна миналото, ще изгубя всичко.

Седнахме тримата на масата за вечеря. За първи път от седмици се засмяхме заедно на някаква глупава шега на Даниел. Усетих топлина в гърдите си – не беше същото като преди, но беше истинско.

Сега все още ми е трудно понякога. Понякога плача нощем за стария живот. Но вече знам: домът не е само място или вещи – той е хората около нас и способността ни да приемаме промяната.

Питам се: Колко от нас са губили дома си по този начин? И можем ли някога напълно да приемем новото без да изгубим себе си?