Когато парите разделят кръвта: Историята на една сестра, която не можа да помогне
„Ти си длъжна да ѝ помогнеш! Тя е твоя сестра!“ – думите на майка ми отекваха в главата ми, докато стоях пред прозореца в хола ѝ, а навън дъждът се стичаше по стъклата като сълзи. Беше късен следобед, а въздухът в апартамента миришеше на кафе и отчаяние. Майка ми седеше на ръба на дивана, с ръце, стиснати в скута, и гледаше втренчено в пода. „Стефан подаде молба за развод. Сега трябва да се погрижим да плаща издръжка, иначе Ели няма да се справи сама.“ Дори не спомена моята сватба, която беше след две седмици.
В този момент сякаш целият ми свят се срина. Бях мечтала за този ден – да облека бялата рокля, да видя лицето на Иван, когато ме види за първи път като негова жена. Но вместо това, всичко се въртеше около развода на сестра ми и парите, които щяха или нямаше да стигнат. Ели беше по-голямата ми сестра – винаги силната, винаги тази, която ме защитаваше в училище. А сега тя стоеше в кухнята, с подпухнали очи и ръце, треперещи над чашата чай.
„Не мога да повярвам, че го направи“, прошепна тя. „След всичко… Просто си тръгна.“
Опитах се да я прегърна, но тя се отдръпна леко. „Не искам да ти развалям щастието. Знам, че ти предстои нещо хубаво.“
Но майка ми не спираше: „Трябва да говорим със Стефан. Той няма право да остави детето без нищо! А ти, Мария, ще трябва да помагаш с каквото можеш. Знаеш колко е трудно сама жена с дете.“
В този момент почувствах гняв – не към Ели, а към майка ми. Защо винаги аз трябваше да съм тази, която жертва? Защо никой не попита как се чувствам? Не бях ли и аз дъщеря? Не заслужавах ли и аз малко щастие?
Вечерта се прибрах при Иван. Той ме посрещна с усмивка и ме прегърна силно. „Как е Ели?“ попита тихо.
„Зле е… Но майка ми смята, че аз трябва да поема всичко. Че съм длъжна.“
Иван въздъхна. „Мария, ти не си виновна за това, което се случва между тях. Не можеш да носиш чужди кръстове цял живот.“
Но думите му не ме успокоиха. През следващите дни напрежението вкъщи растеше. Майка ми звънеше всеки ден: „Говори ли с Иван? Може ли да ви помогне с някой лев? Ели няма работа още…“
Започнах да се страхувам от телефона си. Всяко позвъняване беше нова молба за помощ – пари за детето на Ели, пари за адвокат, пари за наем. Иван започна да се дразни: „Мария, ние още не сме започнали нашия живот! Ако дадем всичко на сестра ти, какво ще остане за нас?“
Чувствах се разкъсана между двете семейства – това, от което произлизах, и това, което тепърва създавах. Една вечер избухнах:
„Мамо, не мога повече! Не мога да давам всичко на Ели! И аз имам нужда от подкрепа!“
Майка ми замълча за миг по телефона. После каза тихо: „Не очаквах това от теб… Винаги си била доброто дете.“
Сълзите ми потекоха сами. Чувствах се виновна и предадена едновременно.
Сватбата мина като в сън. Ели дойде с детето си – малката Мая – и се усмихваше насила. Майка ми стоеше до нея и през цялото време гледаше тъжно към мен и Иван.
След сватбата опитахме да помогнем – дадохме пари за първия месец наема на Ели и купихме дрехи за Мая. Но после Иван загуби работата си. Започнахме да броим стотинките за хляб и мляко.
Една вечер Ели ми звънна разплакана: „Мария, нямам пари за тока… Моля те…“
Погледнах Иван – той само поклати глава.
„Извинявай, Ели… Сега не можем.“
Тя затвори без дума.
Оттогава отношенията ни охладняха. Майка ми спря да ми звъни толкова често. Вкъщи беше тихо – прекалено тихо.
Понякога нощем лежа будна и се чудя – можех ли да направя повече? Или просто така е устроен животът – всеки сам за себе си? Кога любовта между сестри се превръща в бреме?
А вие как бихте постъпили? Кога помощта става прекалена и къде е границата между дълга към семейството и правото на собствен живот?