Когато Петър излезе за хляб и никога не се върна

– Петре, купи и кисело мляко, ако има – извиках след него, докато той вече обуваше обувките си в коридора. Беше петък вечер, а в кухнята миришеше на чай и препечен хляб. Петър се усмихна с онази негова тиха усмивка, която винаги ме караше да се чувствам сигурна. – Ще се върна след петнайсет минути, обещавам – каза, докато затваряше вратата след себе си. Остави чашата си с недопит чай на масата, телефонът му се зареждаше до контакта. И това „след малко“, което винаги означаваше „след малко“.

Чаках го така, както човек чака асансьор, който идва от последния етаж: с напрежение, но без паника. Десет минути. Трийсет. Час. Когато набрах телефона му за трети път, гласът на оператора ми каза, че абонатът е извън обхват. Погледнах през прозореца – улицата беше пуста, само уличните лампи хвърляха жълтеникава светлина върху мокрия асфалт.

Първата нощ не спах. Сутринта вече бях обиколила всички квартални магазини – никой не го беше виждал. Полицията прие сигнала ми с обичайното равнодушие: „Възрастен човек е, може да е решил да се разходи или да посети приятел.“ Но аз знаех – Петър никога не би ме оставил така.

Дните се превърнаха в седмици. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. Майка ми идваше всеки ден и носеше супа, сякаш храната можеше да запълни празнотата в апартамента. Дъщеря ни Мария се затвори в себе си и спря да говори за баща си. Само веднъж я чух да плаче нощем.

Минаха месеци. Полицията спря да търси. Хората спряха да питат. Аз не спрях да чакам.

Пет години по-късно една сутрин получих писмо – истинско, на хартия, с непознат почерк. Вътре имаше само едно изречение: „Прости ми.“ Без подпис. Без обяснение. Сърцето ми се сви – беше ли това Петър? Или някой лоша шега?

Започнах сама да търся отговори. Прерових старите му вещи – бележки, снимки, дори чекмеджетата с документи. Намерих една стара тетрадка, в която Петър беше записвал разходите ни. Между страниците открих листче с адрес в Пловдив и име: „Иванова“.

Не казах на никого – просто взех влака за Пловдив. Адресът ме отведе до малка къща в Кючук Париж. Позвъних на вратата с треперещи ръце. Отвори ми възрастна жена с топли очи.

– Търся Петър… – едва прошепнах.

Жената ме погледна дълго, после въздъхна тежко.

– Влезте… Мисля, че трябва да поговорим.

В малката кухня миришеше на кафе и лавандула. Жената – Мария Иванова – ми разказа всичко. Оказа се, че Петър е имал син от предишна връзка, за когото никога не ми беше казал. Синът бил тежко болен и имал нужда от скъпо лечение. Петър взел заем от лихвари, опитал се да помогне, но не успял да върне парите навреме. Заплашили го – него и нас.

– Той избяга, за да ви предпази – каза Мария Иванова тихо. – Не можеше да рискува живота ви.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Всички тези години бях го обвинявала – че ме е изоставил, че е избрал друг живот… А той просто е искал да ни спаси.

Върнах се в София като призрак. Дъщеря ми ме прегърна силно, когато й разказах всичко.

– Мамо, ти не си виновна – каза тя през сълзи.

Но аз не можех да си простя. Защо никога не попитах Петър какво го тревожи? Защо не забелязах страха в очите му?

Сега всяка вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам към улицата. Чакам го още – макар и само в мислите си.

Понякога си задавам въпроса: Ако бях разбрала по-рано, щях ли да мога да го спася? Или някои тайни са по-силни от любовта?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли прошката да излекува такава рана?