Когато разбрах, че дъщеря ми чака близнаци, реших да помогна финансово. Не очаквах тази реакция.

— Не искам парите ти, мамо! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен в малката кухня на панелката ни в Люлин, ръцете ѝ стиснати в юмруци, а аз усещах как сърцето ми се свива.

— Мария, не е въпрос на пари. Просто искам да ти помогна. Знаеш колко е трудно с едно дете, а с две… — опитах се да звуча спокойно, но думите ми увиснаха във въздуха.

— Не разбираш! — прекъсна ме тя. — Винаги мислиш, че знаеш кое е най-добре за мен. Но аз не съм вече дете!

Това беше моментът, в който осъзнах колко много се е променило всичко. Преди години, когато Мария и брат ѝ Георги се караха за глупости — кой да гледа телевизора, кой да измие чиниите — аз и съпругът ми Димитър само се подсмихвахме. Знаехме, че ще се сдобрят след пет минути. Но сега… Сега всяка дума беше като нож.

Всичко започна преди месец, когато Мария дойде у дома с новината. Беше нервна, но очите ѝ светеха от щастие.

— Мамо… ще ставам майка. И не на едно, а на две! — прошепна тя и се разплака в прегръдките ми.

Първата ми реакция беше радост. После — тревога. Знаех колко трудно е да отгледаш дете в България днес. Аз самата бях минала през безсънните нощи, недостига на пари и вечната борба между работа и семейство. Димитър работеше по строежите, аз — в шивашкия цех. Винаги ни стигаше „колкото да не умрем от глад“, както казваше майка ми.

Затова реших — ще помогна на Мария. Извадих малкото спестявания от буркана под леглото и ѝ ги дадох. Не беше много — няколко хиляди лева, но за нас това бяха години лишения.

— Това е за теб и бебетата — казах ѝ тихо.

Тя прие парите с благодарност, но още тогава видях нещо в погледа ѝ — сянка на обида или може би гордост.

След няколко дни започнаха проблемите. Зет ми Петър се обади:

— Госпожо Иванова, благодаря за помощта, но ние ще се оправим сами. Не искам Мария да се чувства зависима.

Опитах се да обясня, че го правя от любов, но той беше непреклонен. После Георги се намеси:

— Мамо, защо не помогна и на мен, когато имах нужда? Или аз не съм ти дете?

Седях вечер сама в тъмната кухня и се чудех къде сбърках. Димитър само поклащаше глава:

— Жените сте такива… Все искате да помагате, а после всички са недоволни.

Но аз не можех да спра да мисля за Мария. Помня как я държах за ръка първия ѝ учебен ден, как плака, когато падна от колелото си в парка „Западен парк“, как се прибираше късно от работа и ми разказваше за мечтите си — да има голямо семейство, да не живее като нас „от заплата до заплата“.

Сега тя беше бременна с близнаци и вместо да сме по-близки от всякога, между нас зееше пропаст.

Една вечер Мария дойде у дома сама. Беше пребледняла и уморена.

— Мамо… — започна тя тихо. — Извинявай за онзи ден. Просто… страх ме е. Петър работи по цял ден, аз съм сама вкъщи и всичко ми идва в повече. А тези пари… Напомнят ми колко сме различни.

Прегърнах я силно.

— Не си сама, Мария. Винаги ще съм до теб.

Но думите ми не я успокоиха напълно. Тя продължи:

— Понякога си мисля, че ако не бях забременяла с близнаци, всичко щеше да е по-лесно. Петър е добър човек, но семейството му постоянно ни сравнява с брат му — той има бизнес в Пловдив, жена му кара нова кола… А ние? Живеем под наем в „Надежда“, едва свързваме двата края.

Погалих я по косата.

— Всеки има своя път, Мария. Не гледай другите.

Тя въздъхна:

— А ти? Ти гледаш ли другите?

Замълчах. Истината беше, че често сравнявах себе си с другите майки — по-успешни, по-спокойни, с по-добри деца. И винаги усещах вина.

Седмица по-късно Георги пак се обади:

— Мамо, пак ли ще делиш децата си? Винаги си предпочитала Мария!

Този път не издържах:

— Георги! Това не е вярно! Обичам ви еднакво! Просто тя има нужда сега…

— Аз също имах нужда! Но ти не видя!

Затворих телефона със сълзи на очи. Димитър ме прегърна мълчаливо.

Минаха дни в напрежение и мълчание. Семейството ни беше разделено от неразбиране и гордост.

Реших да направя нещо различно. Поканих всички у дома на вечеря — Мария, Петър, Георги и приятелката му Ива.

Вечерта започна напрегнато. Всички мълчаха, чуваше се само тракането на вилиците по чиниите.

Накрая станах и казах:

— Знам, че ви разочаровах. Мислех си, че като помагам на Мария ще направя добро… Но явно съм сбъркала. Простете ми.

Мария стана и ме прегърна през рамо:

— Мамо… Не си сбъркала. Просто всички сме уплашени.

Георги въздъхна:

— И аз съжалявам… Може би ревнувам повече, отколкото трябва.

Петър кимна:

— Всички имаме нужда от помощ понякога.

Сълзите ми потекоха свободно този път — от облекчение.

Сега седя сама в кухнята и пиша тези редове. Близнаците вече са тук — малки чудеса с големи очи като на майка си. Семейството ни още има своите спорове и недоразумения, но вече знаем: понякога най-добрите намерения водят до най-големите изпитания.

Чудя се: Кога помощта става прекалена? И можем ли някога да бъдем истински разбрани от най-близките си хора?