Когато родителите ми дойдоха да живеят при нас: Моята битка между любовта и границите
– Мамо, не издържам повече! – прошепнах в слушалката, докато държах малката Ема, която се гърчеше в ръцете ми и плачеше така, сякаш светът ѝ се разпада. Беше три след полунощ. Сълзите ми се стичаха по бузите, а гърлото ми гореше от безсъние и вина. – Моля те, ела…
Майка ми не каза нищо. Само въздъхна тежко и затвори. Двайсет минути по-късно беше на прага ни с бурканче чай от лайка и онази решителност в очите, която винаги ме е плашила и утешавала едновременно.
– Дай я насам – каза тя, без да ме погледне. Взе Ема, започна да я люлее и тихо запя „Зайченцето бяло“. Аз седнах на ръба на леглото, стиснала юмруци в скута си. Чувствах се като провал – майка, която не може да успокои собственото си дете.
На сутринта баща ми пристигна с две торби – едната с домашна баница, другата с дрехи за Ема. – Ще останем няколко дни, докато се оправиш – каза той и се настани в хола така, сякаш винаги е живял там.
Мъжът ми, Петър, ме погледна с онзи поглед, който означаваше „ще говорим по-късно“. Знаех какво мисли – че пак съм позволила на майка ми да поеме контрола над живота ни. Но аз бях прекалено изтощена, за да споря.
Дните станаха седмици. Родителите ми се превърнаха в постоянна част от дома ни. Майка ми готвеше, чистеше и се грижеше за Ема по-добре от мен. Баща ми оправяше всичко – от капещия кран до скърцащата врата на детската стая. Аз се чувствах все по-ненужна.
Една вечер, докато слагах Ема да спи, чух Петър да повишава тон в кухнята:
– Не може така! Това е нашият дом! Трябва да им кажеш да си тръгнат!
– Не мога… – прошепнах аз. – Те са ми родители. Помагат ни…
– Помагат или ни задушават? – гласът му беше остър като нож.
Сълзите отново напълниха очите ми. Всяка дума на Петър беше вярна, но всяка дума на майка ми – когато ме прегръщаше и казваше „Ти си още моето момиченце“ – ме караше да се чувствам виновна.
Една сутрин намерих бележка на масата: „Ще останем още малко, докато Ема порасне. Трябва ти помощ.“
Тогава избухнах. Влязох в кухнята, където майка ми месеше тесто за питка.
– Мамо, не мога повече! Чувствам се като гостенка в собствения си дом! Петър е на ръба… Аз съм на ръба…
Тя спря да меси и ме погледна с онзи неразбиращ поглед.
– Ние само помагаме… Ти не можеш сама…
– Мога! Или поне трябва да опитам! – гласът ми трепереше.
Баща ми влезе с вестника под мишница.
– Какво става?
– Дъщеря ти мисли, че сме ѝ в тежест – каза майка ми сухо.
– Не съм казала това! Просто… имам нужда от пространство. От въздух…
В този момент Ема заплака от другата стая. Майка ми скочи първа.
– Остави я! – извиках аз. – Аз ще отида!
Вечерта Петър ме прегърна силно.
– Трябва да поставиш граници. Иначе ще изгубим себе си.
Седяхме дълго в тъмното. Спомних си как като дете мечтаех за свой дом, за свои правила. А сега бях отново малкото момиченце на мама.
На следващия ден събрах смелост и седнах с родителите си на масата.
– Мамо, тате… Обичам ви. Благодарна съм ви за всичко. Но имаме нужда от време сами. Искам да бъда майка на Ема по моя начин. Моля ви…
Майка ми избърса сълза.
– Не знаехме, че те задушаваме… Просто искахме да помогнем.
Баща ми кимна мълчаливо.
Тръгнаха си след няколко дни. Къщата опустя. Първата вечер без тях беше тиха и странна. Ема заспа в ръцете ми. Петър ме целуна по челото.
– Гордея се с теб.
Понякога все още се будя нощем и се чудя дали постъпих правилно. Къде свършва любовта към родителите и започва нуждата от лични граници? Може ли едно българско семейство да бъде истински щастливо без жертви?