Когато родителите си отидат, ще съжаляваш – опитах се да обясня на съпруга си
– Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Мария! – гласът на Петър трепереше от гняв, докато хвърляше ризата си на леглото. – Казах ти, че не искам да ги виждам! Нито на сватбата, нито никога повече!
Стоях до прозореца в малката ни кухня в Люлин и стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Навън валеше ситен дъжд, а по покривите на панелките се стичаха мътни ручеи. В този момент ми се струваше, че целият свят плаче заедно с мен.
– Петре, моля те… – прошепнах. – Това е твоята майка. Твоят баща. Каквото и да са направили…
Той ме прекъсна с рязко движение на ръката.
– Не разбираш! Ти не беше там, когато баща ми ме нарече некадърник пред всички съседи! Когато майка ми каза, че никога няма да постигна нищо! Ти не знаеш какво е да растеш с усещането, че си винаги недостатъчен!
Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Знаех тази история. Петър я разказваше често, особено когато беше уморен или ядосан. Но този път беше различно – след седмица щяхме да се оженим, а родителите му нямаше да са там.
– Може би сега е моментът да им покажеш, че си успял въпреки всичко – опитах се да го убедя. – Да им дадеш шанс…
Той се засмя горчиво.
– Шанс? Те имаха трийсет и седем години шансове! Сега е твърде късно.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
– Марийче, всичко наред ли е? – попита тя загрижено. – Петър пак ли се кара?
– Не, мамо… Просто е напрегнато. Сватбата наближава…
– Кажи му, че семейството е най-важното. Когато родителите си отидат, ще съжалява…
Затворих телефона и се върнах при Петър. Той седеше на ръба на леглото и гледаше в една точка.
– Помниш ли, когато ти разказах за дядо ми? – попитах тихо. – Как не му простих навреме и после години наред съжалявах? Не искам и ти да минеш по този път…
Той не отговори. Само въздъхна тежко.
Дните до сватбата минаха като в мъгла. Всички около нас бяха развълнувани – приятели, роднини, колеги. Само Петър беше затворен в себе си. Вечерите прекарваше пред телевизора или излизаше сам навън.
В деня на сватбата слънцето най-сетне проби през облаците. Залата беше украсена с бели лилии и рози, а гостите се смееха и снимаха. Майка ми плачеше от радост, баща ми прегръщаше Петър като собствен син.
Но на масата за младоженци имаше две празни места.
Петър не каза нищо през цялата вечер за родителите си. Но когато всички си тръгнаха и останахме сами в апартамента ни, той седна до мен на дивана и прошепна:
– Мислиш ли, че някога ще ми простят?
Погалих ръката му.
– Може би трябва първо ти да им простиш…
Той кимна, но очите му останаха празни.
Минаха месеци. Животът ни тръгна по обичайния път – работа, сметки, ремонти по апартамента. Но между нас винаги стоеше сянката на онези две празни места.
Една вечер, докато вечеряхме, телефонът звънна. Петър пребледня още преди да вдигне.
– Да?… Да… Разбирам… Благодаря ви…
Затвори телефона и се срина на стола.
– Баща ми е в болница. Инфаркт…
Погледнах го безмълвно. В очите му видях страх и вина.
– Отиди при него – казах тихо.
Той поклати глава.
– Не мога… Не знам какво ще кажа…
– Просто бъди там.
На следващия ден го изпратих до болницата. Върна се късно вечерта – очите му бяха зачервени, а ръцете трепереха.
– Не каза нищо… Само ме погледна… И аз не казах нищо…
Прегърнах го силно.
Баща му почина след седмица. На погребението Петър стоеше като вцепенен до майка си. Никой не говореше за миналото – всички плачеха за изгубеното време.
Вечерта след погребението седяхме двамата на балкона и гледахме светлините на София.
– Мария… – прошепна той. – Мислиш ли, че ако бях простил по-рано, щеше да е различно?
Замълчах. Знаех, че няма отговор.
Сега често се питам: Колко струва гордостта ни? И защо винаги прощаваме твърде късно?