Когато родителите си тръгнат, остава само тишината. Дали си заслужаваше инатът?

– Не искам да ги виждам! – гласът на Даниел отекна в малката кухня, докато аз стисках поканите за сватбата ни. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се надигаше страх, че този разговор ще ни раздели още преди да сме започнали съвместния си живот.

– Моля те, Даниел, те са ти родители. Каквото и да е станало… – опитах се да говоря спокойно, но думите ми увиснаха във въздуха. Той се обърна рязко към мен, очите му бяха пълни с болка и гняв.

– Не разбираш! След като баща ми ме нарече „некадърник“ пред цялата рода на Коледа, след като майка ми каза, че никога няма да намеря жена, която да ме обича истински… Не мога да им простя. Не искам да ги виждам на сватбата си!

Седнах на стола и се загледах в поканите. Името на Даниел стоеше до моето – Мария. Толкова мечтаех за този ден, за голямото семейство, за смях и музика. Но сега усещах как празнотата се промъква между нас.

– Ами ако един ден съжаляваш? – прошепнах.

Той не отговори. Излезе и затръшна вратата. Останах сама с тишината и с въпроса дали любовта ни ще издържи на тази рана.

Сватбата беше красива – българска музика, бели рози, роднини и приятели. Но когато застанахме пред олтара, погледът на Даниел се спря за миг върху празните столове в първия ред. Усетих как ръката му леко потрепери в моята.

Минаха години. Родихме две деца – Виктор и Елица. Животът ни беше пълен с обикновени радости: първи стъпки, първи думи, безсънни нощи. Но винаги, когато идваше празник или рожден ден, усещах сянката на липсващите баба и дядо.

– Мамо, защо никога не сме виждали родителите на тати? – попита веднъж Елица, докато украсявахме елхата.

Погледнах Даниел. Той стоеше до прозореца, загледан в снега. В очите му видях същата болка от онази Коледа преди години.

– Защото понякога възрастните се карат и забравят какво е важно – казах тихо.

Децата не разбраха. Но аз разбирах. Всяка година изпращахме снимки на децата до адреса на родителите му в Пловдив. Никога не получихме отговор.

Една вечер, когато Виктор беше на десет, телефонът звънна. Чужд женски глас попита за Даниел.

– Синко… – прошепна жената от другата страна. – Аз съм майка ти.

Даниел пребледня. Седна на дивана и дълго мълча. После затвори телефона без дума.

– Защо не й говориш? – попитах го тихо.

– Не мога. Прекалено много време мина. Какво ще й кажа? Че съм щастлив без тях? Че ги мразя? Или че все още ме боли?

Вечерта не можах да заспя. Спомних си собственото си детство в Стара Загора – шумните трапези, караниците между мама и баба, които винаги завършваха с прегръдка и сълзи на прошка. Защо при нас не можеше да е така?

Мина още една година. Майката на Даниел почина внезапно от инсулт. Новината дойде от далечен братовчед. Погребението беше тихо, почти тайно. Даниел не отиде.

Седяхме в кухнята след вечеря. Той гледаше снимката на майка си от младостта ѝ – усмихната жена с големи кафяви очи.

– Мислиш ли, че ме е обичала? – попита ме изведнъж.

– Сигурна съм – казах аз. – Просто понякога хората не знаят как да покажат любовта си.

Той се разплака за първи път от години. Прегърнах го силно, но знаех, че тази рана няма да зарасне лесно.

Сега децата са пораснали. Виктор учи в София, Елица мечтае да стане лекарка. Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам светлините на града. Мисля си за всички думи, които останаха неизречени между Даниел и родителите му; за всички празници, които можеха да бъдат споделени; за гордостта, която ни разделя по-сигурно от всяка граница.

Пиша тази история не за да обвинявам някого, а защото вярвам, че прошката е по-силна от всяка обида. Ако можех да върна времето назад, щях ли да настоявам повече? Щях ли да намеря начин да ги съберем? Или понякога просто трябва да приемем тишината и да се научим да живеем с нея?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – гордостта или семейството?