Когато роднините не дават мира дори на морето: Историята на едно „Не“

– Мамо, пак ли идват? – гласът на дъщеря ми Елица трепери, докато гледа през прозореца към двора, където вече паркира третата кола за деня.

В този момент усещам как стомахът ми се свива. Винаги съм мечтала за дом край морето, за спокойствие и тишина, за утрини с чай на терасата и вечерни разходки по брега. Но откакто се преместихме от София във Варна, нашият апартамент се превърна в нещо като безплатен семеен хотел. Роднини от Пловдив, Сливен, Бургас, дори от малки села в Родопите, се изреждат през дома ни с куфари, чанти и безкрайни истории.

– Не се притеснявай, Елице, ще измислим нещо – опитвам се да я успокоя, но и аз не вярвам на думите си.

Вратата се отваря с трясък. Влиза леля Мария, с типичната си широка усмивка и глас, който изпълва цялата стая:

– Ех, Зорнице, пак ли си се затворила вътре? Излез, да видиш какво хубаво време е! Донесох ти малко домашна лютеница и буркан мед от нашите пчели!

След нея влизат чичо Стефан и братовчед ми Косьо, който веднага се хвърля на дивана и започва да рови из дистанционните. Майка ми, която живее с нас, вече подрежда масата за още гости, сякаш това е най-естественото нещо на света.

– Мамо, не можем ли поне веднъж да си починем? – прошепва Елица, а очите ѝ са пълни със сълзи.

В този момент усещам как нещо в мен се чупи. Винаги съм била „добрата дъщеря“, „отзивчивата племенница“, „гостоприемната домакиня“. Но вече не издържам. Всяка сутрин се будя с мисълта кой ще дойде днес, какво ще трябва да сготвя, дали ще има достатъчно място за всички. Дори мъжът ми, Димитър, започна да избягва дома ни, оправдавайки се с работа до късно.

Вечерта, когато всички най-сетне заспиват, сядам на терасата и се взирам в морето. Вълните се разбиват в брега, а аз се чудя кога загубих себе си. Кога домът ми стана чужд? Кога позволих на всички да прекрачат границите ми?

На следващия ден, докато приготвям закуска за осем души, леля Мария влиза в кухнята:

– Зорнице, ще останем още два-три дни, че Косьо иска да види делфинариума. А после ще дойде и брат ти с децата, нали няма проблем?

В този момент изпускам чинията, която държа. Парчетата се разпиляват по пода, а сълзите ми се стичат по бузите. Леля Мария ме гледа изненадано:

– Какво ти е, мило дете?

– Не мога повече – прошепвам. – Не мога да бъда хотел за всички. Искам домът ми да е мой. Искам да си почина. Искам да бъда със семейството си, без да се притеснявам кой кога ще дойде и колко ще остане.

Настъпва тишина. За първи път в живота си казвам „не“. За първи път поставям граница. Леля Мария ме гледа така, сякаш съм я ударила. После бавно излиза от кухнята.

Вечерта Димитър се прибира по-рано. Сядаме на терасата, а аз му разказвам всичко. Той ме прегръща и за първи път от месеци усещам, че не съм сама.

– Трябва да говорим с всички – казва той. – Не може така да продължава. Това е нашият дом.

На следващия ден събираме всички в хола. Сърцето ми бие лудо, ръцете ми треперят. Обяснявам им, че обичам всички, но имам нужда от лично пространство. Че не мога да бъда домакиня на всички по всяко време. Че искам да бъда майка и съпруга, а не управител на семеен хотел.

Реакциите са различни. Леля Мария е обидена, чичо Стефан мълчи, Косьо се цупи. Майка ми ме гледа с укор, но после тихо казва:

– Може би е време да помислим и за себе си.

След няколко дни къщата опустява. За първи път от месеци сядаме тримата на масата – аз, Димитър и Елица. Тишината е странна, но и сладка. Чувствам се виновна, но и свободна. Знам, че някои ще ми се сърдят, че ще ме обсъждат на семейните сбирки. Но за първи път от години усещам, че дишам.

Понякога се питам: Защо е толкова трудно да кажеш „не“ на най-близките си? Дали някога ще спрем да жертваме себе си в името на семейния мир? А вие, бихте ли имали смелостта да поставите граници пред роднините си?