Когато сълзите станат сила: Моята битка за уважение по време на раждането

– Не преувеличавай, Мария! Всички жени раждат, не си първата! – думите на Петър пронизаха въздуха в малката болнична стая като нож. Стиснах чаршафа с пръсти, опитвайки се да не изкрещя от болка и унижение. В този момент не знаех кое боли повече – контракциите или студеното му безразличие.

Беше късен следобед в родилното отделение на Окръжната болница в Пловдив. Навън валеше ситен дъжд, а аз се чувствах по-самотна от всякога. Майка ми беше далеч, сестра ми – в чужбина, а Петър… Петър беше тук физически, но душата му сякаш беше някъде другаде.

– Моля те, просто ми подай вода… – прошепнах през зъби.

Той въздъхна тежко, все едно го карам да мести планини.

– Не можеш ли сама? – попита и се загледа в телефона си.

В този миг разбрах, че не мога да разчитам на него. Не и сега, не и тук. Сълзите ми се смесиха с потта по челото ми. В главата ми се въртяха спомени – първата ни среща на Младежкия хълм, обещанията за вечна подкрепа, за семейство… Кога всичко се обърка?

Контракциите се засилиха. Сестрата влезе и ме погледна със съчувствие.

– Дишай дълбоко, Мария. Всичко ще мине – каза тя и хвърли бегъл поглед към Петър, който дори не вдигна глава.

– Господине, ако не можете да помогнете, по-добре излезте – каза тя тихо, но твърдо.

Петър стана рязко.

– Аз… ще изляза за малко – измънка и изчезна по коридора.

Останах сама. Само аз и болката. И страхът. И гневът. Защо точно сега? Защо мъжът, когото обичах, ме остави най-уязвима?

Раждането продължи още часове. Когато най-сетне чух първия плач на сина си, сълзите ми вече не бяха от болка. Бяха от облекчение и горчивина. Държах малкото телце в ръцете си и се заклех никога повече да не позволя някой да ме унижи така.

Петър се върна чак на следващия ден. Донесе букет карамфили и кутия бонбони – евтин опит да замаже вината си.

– Извинявай… Бях стресиран – промълви той.

Погледнах го дълго. В очите му нямаше разбиране, само неудобство.

– Стресиран? А аз? Аз бях сама! – гласът ми трепереше от емоция.

Той сви рамене.

– Не знаех какво да правя…

– Да бъдеш до мен! Това трябваше да направиш! – извиках през сълзи.

Мълчахме дълго. В стаята се чуваше само тихото дишане на бебето.

След изписването всичко изглеждаше различно. Петър се опитваше да бъде по-внимателен, но между нас вече имаше пропаст. Всяка вечер лежах будна до него и се питах: „Дали някога ще мога да му простя?“

Майчинството ме промени. Станах по-силна, по-решителна. Започнах да говоря открито за болката си с приятелки, със свекърва ми, дори с майка ми по телефона.

– Мария, мъжете понякога са като деца – каза ми веднъж свекърва ми Катя. – Трябва им време да пораснат.

– А аз? Аз кога ще получа уважението, което заслужавам? – попитах я аз.

Тя замълча. Знаеше, че няма лесен отговор.

С времето започнах да настоявам за повече помощ у дома. Не приемах повече оправдания като „уморен съм“ или „не знам как“. Научих Петър как да сменя памперси, как да къпе бебето, как да ме изслушва без да ме прекъсва.

Имаше съпротива. Имаше скандали.

– Защо все ти трябва да казваш какво да правя? – ядосваше се той една вечер.

– Защото ако не го направя аз, никой няма! – отвърнах твърдо.

Понякога си мислех дали не е по-добре да остана сама с детето. Но после виждах как Петър се усмихва на малкия Борис и как го люлее в ръце… И вярвах, че може би има надежда.

Днес Борис е на две години. Петър вече е друг човек – или поне се опитва да бъде. Понякога още усещам болката от онзи ден в болницата. Понякога нощем плача тихо, за да не ме чуят момчетата ми.

Но вече знам: никоя жена не трябва да бъде сама в най-тежкия си момент. Никоя жена не трябва да моли за уважение.

Питам се: Колко от вас са преминали през подобно предателство? Какво бихте направили на мое място? Ще ми простите ли, че още търся отговори?