Когато съпругът избира майка си пред мен: Моята битка за семейство и вяра

— Пак ли ще ядеш това, което мама е сготвила? — гласът ми трепереше, докато гледах как Петър слага чинията с мусака на масата.

Той не ме погледна. — Майка ми знае как се прави истинска мусака, Мария. Не е като твоята, дето все е суха.

Стиснах зъби, за да не избухна. Децата — Ива и Сашко — мълчаха, вперили поглед в чиниите си. От години живеехме в този панелен апартамент в Люлин, а аз се чувствах като гостенка. Свекърва ми, баба Катя, беше навсякъде — в кухнята, в съветите, в решенията. Петър винаги я слушаше повече от мен. Всяка вечер се прибираше от работа и първо я питаше как е минал денят ѝ, после мен.

Понякога се чудех дали изобщо ме вижда. Дали помни как се запознахме на студентската бригада в Пловдив, как ми обещаваше, че ще бъда най-важната жена в живота му. Сега бях някъде на опашката след майка му, работата му и дори кучето на съседите.

— Мамо, може ли да изляза да играя? — прошепна Ива.

— Почакай да вечеряме — отвърнах тихо.

Катя се появи на прага с престилка и самодоволна усмивка. — Петре, сложи си още малко салата. Мария, ти пак ли не си нарязала лук? Без лук салатата е безвкусна.

Петър кимна и ѝ подаде чинията си. Аз станах и отидох до прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а по стъклото се стичаха капки като сълзи. Колко нощи съм плакала така — тихо, за да не ме чуят децата.

Веднъж опитах да говоря с Петър.

— Не мога повече така — казах му една вечер, когато Катя беше на гости при сестра си. — Чувствам се невидима. Все едно живея в чужд дом.

Той въздъхна тежко. — Мария, ти знаеше каква е майка ми още преди да се оженим. Тя е сама от години. Не мога да я оставя.

— А мен можеш ли да оставиш? — попитах тихо.

Той замълча. Това мълчание ме убиваше повече от всяка обида.

С времето започнах да се затварям в себе си. Ходех на работа в детската градина, прибирах се, готвех, чистех, помагах на децата с уроците. Катя все намираше кусури: „Сашко пак е с мръсни ръце!“, „Ива не си е оправила леглото!“, „Мария, защо не купи по-хубав хляб?“ Петър рядко ме защитаваше. Понякога дори ми се караше: „Майка ми е права! Малко повече старание няма да ти навреди.“

Започнах да се моля всяка вечер. Не бях особено религиозна преди това, но имах нужда от някаква опора. Веднъж отидох до църквата „Св. Георги“ и запалих свещ за здраве на семейството ни. Помолих Бог да ми даде сили да издържа.

Една вечер чух Ива да плаче в стаята си.

— Какво има, мило? — попитах я.

— Не искам баба да живее с нас! Тя винаги те кара да плачеш…

Прегърнах я силно. — Всичко ще се оправи, обещавам ти.

Но не знаех как.

Скоро след това Катя започна да настоява Петър да вземе кредит за ремонт на апартамента ѝ във Видин. Той веднага се съгласи, без дори да ме попита.

— Това са семейни пари! — извиках аз една вечер, когато разбрах.

— Мама има нужда! Ти никога не разбираш! — отвърна той ядосано.

— А ти някога мислиш ли за мен? За децата?

Катя влезе в стаята и започна да плаче театрално: — Аз ли съм виновна за всичко? Защо ме мразиш толкова?

Петър я прегърна и ме изгледа с укор.

Тогава не издържах. Събрах си багажа и отидох при майка ми в Драгоман за няколко дни с децата. Там поне можех да дишам спокойно. Майка ми ме гледаше със съчувствие:

— Дете мое, не можеш цял живот да живееш в сянката на друга жена.

— Но аз го обичам… Искам децата ми да имат баща…

— А ти? Себе си обичаш ли?

Тези думи ме разтърсиха.

Петър ми звънна след три дни:

— Върни се вкъщи! Мама е болна от притеснение!

— А ти? Притесняваш ли се за мен?

Той замълча отново.

Върнах се заради децата. Но вече бях друга. Започнах да поставям граници. Когато Катя започнеше с критиките, просто излизах от стаята или ѝ казвах спокойно: „Това е моят дом.“ Петър беше объркан, но постепенно започна да вижда колко страдаме всички.

Една неделя отидох сама на литургия и запалих свещ за прошка — към себе си, към Петър, към Катя. Помолих Бог за сила да продължа напред — каквото и да значи това.

Днес все още живеем заедно, но вече не мълча. Говоря открито за болката си. Понякога Петър слуша, понякога не. Но вече знам, че не съм сама — имам себе си и вярата си.

Питам се: Колко жени като мен живеят в сянката на свекървите си? Кога най-сетне ще бъдем чути?