Когато съпругът ти остане при майка си: Моята борба за сила и достойнство

– Пак ли ще вечеряме тук? – гласът ми трепереше, докато гледах Димитър как подреждаше чиниите на масата в апартамента на майка си. Миризмата на пържени кюфтета и лук се смесваше с усещането за задушаване, което ме обгръщаше всеки път, когато прекрачвах прага на този дом.

– Майка ти пак ли ще ни разпитва кога ще имаме дете? – прошепнах, но той само сви рамене и се престори, че не ме чува.

– Ирина, не започвай пак. Тя е сама, трябва да ѝ помагаме – отвърна той тихо, но в гласа му прозвуча раздразнение.

Седнах на ръба на дивана, а свекърва ми – леля Мария – вече беше започнала да нарежда:

– Дими, сипи още една лъжица манджа на Ирина, тя е толкова слаба! Как ще забременее така? А ти, момче, кога ще оправиш пералнята? От две седмици ти казвам!

Димитър се усмихна извинително и скочи да ѝ помогне. Аз останах сама с мислите си. Всяка вечер беше една и съща: идвахме тук след работа, слушахме упреците ѝ, ядяхме това, което тя беше приготвила, а после Димитър ѝ оправяше нещо из къщата. Вкъщи се прибирахме късно и уморени. Нашият дом беше само място за спане.

Преди години мечтаех за семейство – свое семейство. Представях си как вечеряме двамата на масата в нашата кухня, как си говорим за деня, как планираме бъдещето си. Но реалността беше друга: аз бях гост в собствения си живот.

Една вечер не издържах. След поредната забележка от леля Мария за това как не мога да готвя като нея и как Димитър бил отслабнал откакто сме женени, избухнах:

– Моля ви, спрете! Не съм дошла тук да слушам упреци! Искам да имаме време за себе си!

В стаята настъпи тишина. Димитър ме изгледа с укор.

– Не говори така на майка ми! Тя само добро иска!

– А аз? Аз не съм ли важна? – гласът ми се пречупи.

Леля Мария се разплака театрално:

– Виждаш ли, Дими? Твоята жена не ме уважава! Аз само ви мисля доброто!

Тази нощ спахме в отделни стаи. На сутринта Димитър беше студен и мълчалив. Опитах се да говоря с него:

– Дими, така не можем да продължаваме. Имаме нужда от пространство. Искам да сме семейство, не придатък към майка ти.

Той ме погледна уморено:

– Не мога да я оставя сама. Татко почина рано, аз съм ѝ всичко. Ако не ти харесва… – замълча.

Сълзите ми потекоха безшумно. Отидох на работа с подути очи и тежест в гърдите. Колежката ми Галя ме дръпна настрана:

– Пак ли беше при свекървата? Ирина, трябва да говориш с него сериозно. Не може цял живот така.

Но как да говоря с човек, който не иска да чуе?

Минаха седмици. Всяка вечер – същият ритуал. Започнах да се чувствам невидима. Дори приятелките ми забелязаха промяната:

– Изглеждаш уморена, Ири. Кога за последно излязохте само двамата?

Не помнех.

Една събота реших да направя нещо различно. Приготвих вечеря у дома и поканих Димитър да останем само двамата.

– Майка ми ще се разсърди – каза той веднага.

– А аз? Аз не съм ли важна? – повторих въпроса си от онази нощ.

Той замълча. Ядохме в тишина. След вечерята той излезе да ѝ се обади по телефона. Чух го как ѝ обяснява защо не сме там.

На следващия ден леля Мария дойде у нас без предупреждение. Влезе без да почука и започна да подрежда кухнята:

– Какво е това? Кой така подрежда чашите? Ирина, ти изобщо знаеш ли как се води дом?

Почувствах се като чужденка в собствения си апартамент.

Вечерта седнах пред огледалото и дълго гледах отражението си. Кога се бях изгубила толкова? Кога бях спряла да се боря за себе си?

На следващия ден събрах смелост и казах на Димитър:

– Или започваме да живеем като семейство – само двамата – или аз си тръгвам.

Той ме изгледа дълго:

– Не мога да избера между вас двете.

– Но ти вече избра – прошепнах аз.

Събрах багажа си и отидох при майка ми. Болеше ме ужасно, но знаех, че повече не мога да живея в сянката на чужд живот.

Минаха месеци. Научих се отново да бъда сама със себе си. Започнах да ходя на танци, срещнах нови хора, върнах си усмивката. Димитър понякога ми звънеше – питаше дали съм добре, но никога не поиска да промени нещо.

Понякога вечер се питам: Кога една жена трябва да спре да се бори за чуждото удобство и да избере себе си? Колко от нас са изгубили себе си в опита да угодят на всички?