Когато сърцето се пръсне, а вярата остане: Моят път през болката и прошката

— Не може да бъде! — изкрещях вътрешно, докато ръцете ми трепереха, а сърцето ми се свиваше като стиснат юмрук. Стоях на тротоара пред кафенето на ъгъла на „Граф Игнатиев“ и гледах как Даниел държи ръката на непозната жена. Усмихваше ѝ се по онзи начин, по който някога се усмихваше само на мен. В този миг светът ми се срина. Не знам дали беше по-лошо, че го видях с друга, или че той дори не ме забеляза, докато минавах покрай тях.

Върнах се вкъщи като призрак. Майка ми ме посрещна на вратата:
— Мими, какво ти е? Изглеждаш ужасно!
— Нищо, мамо… Просто съм уморена — излъгах, но гласът ми трепереше.

Затворих се в стаята си и се разплаках така, както не бях плакала от дете. Болеше ме не само заради Даниел, а и заради всички лъжи, които си бях повтаряла — че сме щастливи, че той ме обича, че ще бъдем заедно завинаги. В главата ми кънтяха думите му от миналата седмица: „Трябва да си дадем малко време… Имам нужда да помисля.“ А аз, глупачката, повярвах.

На следващия ден не отидох на работа. Не можех да гледам хората в очите, не можех да понеса съжалителните погледи на колежките си в счетоводството. Телефонът ми звънеше — първо Петя, после Вики, после пак Петя. Не вдигах. Не исках никой да знае колко съм слаба.

Минаха три дни. На четвъртия майка ми влезе в стаята без да чука:
— Мими, така не може! Трябва да говориш с някого. Ще се разболееш!
— Мамо, остави ме…
— Не! Ще станеш, ще се измиеш и ще дойдеш да вечеряш с нас. Баща ти е притеснен.

Седнах на масата с червени очи и подути клепачи. Баща ми мълчеше, но погледът му беше пълен с тревога. Малкият ми брат Косьо ме гледаше сякаш съм болна. Майка ми сипа супа и прошепна:
— Всичко ще се оправи…

След вечерята Петя дойде у нас. Не я бях викала, но тя винаги знаеше кога имам нужда от нея.
— Мими, знам всичко — каза тя тихо. — Видях ги вчера в парка. Не си сама.
Заплаках отново. Този път не от болка, а от облекчение, че някой ме разбира.

— Как можа да ми го причини? — питах през сълзи.
— Може би никога няма да разбереш — отвърна Петя. — Но ти трябва да простиш… не заради него, а заради себе си.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Прошка? На този предател? Но нощем, когато останах сама със себе си, разбрах колко е права. Омразата ме изяждаше отвътре.

Започнах да ходя на църква всяка неделя. Не бях особено религиозна преди това, но сега имах нужда от нещо по-голямо от мен самата. Свещеникът говореше за прошката като за освобождение. Запалих свещ за здраве и прошепнах: „Господи, помогни ми да простя.“

Постепенно започнах да говоря повече с родителите си. Майка ми сподели за първата си голяма любов и как я е боляло, когато са се разделили. Баща ми разказа за приятелството си с човек, който го е предал преди години. Всички носим белези.

Една вечер Косьо дойде при мен със старата ни семейна Библия:
— Знам, че не обичаш да четеш такива неща, но виж…
Отвори на страницата с думите: „Прощавайте си един друг.“

Седмици по-късно срещнах Даниел случайно пред Народния театър. Беше сам.
— Мими… — започна той.
— Не казвай нищо — прекъснах го. — Вече не боли толкова. Просто… ти прощавам.
Той ме погледна невярващо:
— Наистина ли?
— Да. Защото иначе ще се разруша отвътре.

Тази вечер се прибрах у дома и за първи път от месеци усетих лекота в гърдите си. Седнах до прозореца и гледах как София заспива под уличните лампи. Помислих си колко много хора страдат като мен — предадени, изоставени, самотни.

Може би прошката не е слабост, а сила. Може би истинската любов към себе си започва тогава, когато спреш да мразиш онзи, който те е наранил.

А вие… бихте ли простили? Или болката е по-силна от всичко?