Когато съседите строят мечти вместо нас

– Мамо, пак са говорили за нас – прошепна ми дъщеря ми Мария, докато се прибирахме от магазина. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, а ръцете ѝ трепереха. – Казали са на Петър, че ще се женим, защото вие строите къща за мен до тяхната.

Спрях насред улицата. Въздухът беше тежък, а слънцето напичаше безмилостно върху прашните плочки на нашето малко българско село. От години живеем тук – аз, мъжът ми Георги и двете ни деца. Построихме къщата до тази на родителите ми, защото вярвахме, че така ще сме по-близо един до друг. Никога не съм мислила, че това ще стане повод за толкова много приказки.

– Не обръщай внимание, Мария – опитах се да я успокоя. – Хората винаги ще говорят.

Но вътре в мен нещо се пречупи. Спомних си как преди години майка ми ме предупреждаваше: „Внимавай какво правиш, хората гледат и помнят.“ Тогава ѝ се смеех. Сега думите ѝ кънтяха в главата ми.

Вечерта седнахме на масата с Георги. Децата вече спяха, а аз не можех да намеря покой.

– Георги, мислиш ли, че сбъркахме? – попитах го тихо.

Той ме погледна уморено. Работеше по две смени в града, за да можем да си позволим тази къща.

– Не сме сбъркали. Просто хората не могат да приемат, че някой може да направи нещо за себе си, без да има скрита причина.

– Но Мария страда. Петър вече не ѝ говори. Родителите му я гледат накриво. А ние само искахме да сме близо до мама и татко…

Георги въздъхна тежко.

– Ще мине. Всичко минава.

Но не минаваше. На следващия ден срещнах съседката Иванка пред портата. Усмихна се с онази фалшива усмивка, която познавам от дете.

– Чух, че Мария и Петър ще се женят! Да не готвите сватба?

Почувствах как бузите ми пламват.

– Не знам откъде сте го чули – отвърнах студено. – Децата са още ученици.

– Е, то се знае! Като строите къща до нашата… – намигна тя и продължи по пътя си.

Вечерта Мария плака дълго в стаята си. Синът ми Даниел започна да се държи странно – затвори се в себе си и спря да излиза навън. Георги стана още по-мълчалив. А аз… Аз започнах да се чудя дали не сгрешихме някъде по пътя.

Седмица по-късно майка ми дойде на гости.

– Дете мое – каза тя тихо, докато пиехме кафе на двора. – Не можеш да угодиш на всички. Хората винаги ще намерят за какво да говорят.

– Но защо трябва да страдат децата? Защо трябва да се чувстваме виновни за нещо, което не сме правили?

Майка ми само поклати глава.

– Защото така е устроен светът тук. Всеки гледа в чуждата паничка.

Тогава реших да поговоря с родителите на Петър. Поканих ги у дома. Седнахме на масата – аз, Георги, Иванка и мъжът ѝ Стефан.

– Искам да изясним нещо – започнах директно. – Нито строим къща за сватба, нито имаме такива планове. Просто искаме децата ни да растат близо до баба и дядо си.

Иванка ме погледна с недоверие.

– Ама то така се почва…

– Не! – прекъснах я рязко. – Така се почват само клюките!

Стефан се намеси:

– Хайде стига! Децата са още малки. Нека сами решават какво искат.

След този разговор нещата сякаш утихнаха… поне за известно време. Но раната остана. Мария вече не беше същата – порасна рязко, затвори се в себе си и започна да мечтае за живот далеч от селото. Даниел също стана по-резервиран.

Георги и аз често спорехме дали да останем или да продадем къщата и да заминем в града. Но родителите ми остаряваха и имаха нужда от нас.

Една вечер седнах сама на двора и гледах как луната осветява новата ни къща. Чувах смеха на съседите през оградата и си мислех: „Дали някога ще спрем да живеем според чуждите очаквания? Дали някога ще можем просто да бъдем себе си?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да останете и да се борите с клюките или бихте избягали далеч от тях?