Когато се прибрах с бебето, а домът ни беше хаос: Историята на една майка между разочарованието и надеждата

– Стефане, къде е легълцето? – гласът ми трепереше, докато държах малкия Борис в ръце и се оглеждах в хола, където на пода се търкаляха чорапи и празни бутилки от бира. Миризмата на застояло ме удари като шамар. Стефан стоеше до прозореца, пушеше и гледаше навън, сякаш не ме чува.

– Ами… не успях да го сглобя. Ти знаеш, че не съм много сръчен с тия неща. – Отговорът му беше тих, почти виновен, но в него усещах и някаква досада.

Погледнах го невярващо. Бяхме говорили толкова пъти – още преди да тръгна към болницата, му оставих списък: легълце, памперси, мокри кърпички, дрешки за новородено. Всичко беше написано ясно. А сега стоях тук, с бебето в ръце, и не знаех къде да го сложа.

– Не си купил нищо? – прошепнах, усещайки как гневът ми се надига.

– Ами… мислех да отида днес до магазина. – Той изглеждаше объркан, сякаш не разбираше защо съм толкова разстроена.

Сълзите ми напираха. След три дни в болницата, след болката и страха, след първите нощи без сън – очаквах поне домът ни да е готов за новия живот. Вместо това ме посрещнаха мръсни чинии в мивката, разхвърляни дрехи и празен хладилник.

– Мамо! – извиках през сълзи по телефона. – Не мога повече! Стефан не е направил нищо! Бебето няма къде да спи!

Майка ми пристигна след половин час с торба памперси и бурканчета домашна супа. Прегърна ме силно и ми прошепна: „Ще се оправим, мила.“

Стефан се беше скрил в спалнята. Чух го да говори по телефона с майка си: „Не знам какво ѝ става. Все едно аз съм виновен за всичко.“

Вечерта седнахме тримата на масата – аз, майка ми и Стефан. Борис спеше в количката до мен.

– Стефане – започна майка ми строго, – ти си баща вече. Не може така! Трябва да поемеш отговорност!

Той замълча. Погледна ме за миг, после сведе глава.

– Не знам какво да правя – прошепна. – Всичко ми идва в повече. Страх ме е.

За първи път го видях уязвим. Не беше просто мързел или нехайство – беше страх от новото, от отговорността.

– И на мен ми е страшно – казах тихо. – Но трябва да сме екип. Не мога сама.

След тази вечер нещата започнаха бавно да се променят. Стефан сглоби легълцето с помощта на баща си. Отиде до магазина и купи всичко необходимо. Започна да сменя памперси, макар и несръчно.

Но болката от първите дни остана. Често се питах: „Ще мога ли някога да му простя?“ Всяка вечер гледах Борис как спи и се чудех дали ще успея да изградя семейството, за което мечтаех.

Една сутрин, докато приготвях закуска с Борис в слинг на гърдите си, Стефан дойде при мен и ме прегърна отзад.

– Извинявай – прошепна. – Знам, че те разочаровах. Ще се постарая повече.

Погледнах го в очите и видях там страх, но и обич. Може би това беше началото на нещо ново – не перфектно, но истинско.

Сега пиша тази история и се чудя: Колко от вас са били на мое място? Какво бихте направили? Може ли любовта да победи разочарованието?