Когато семейството се разпада заради един апартамент
– Не мога да повярвам, че го правиш, Ели! – гласът на Даниел трепереше от гняв, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоях между двете си деца в хола на панелката ни в Люлин, усещайки как въздухът се сгъстява с всяка изречена дума.
Преди три месеца всичко изглеждаше толкова просто. Съпругът ми Георги и аз решихме да прехвърлим втория ни апартамент – този в Младост, който отдавахме под наем – на Даниел. Той и съпругата му Емилия живееха с нас вече четири години, а сега Еми беше бременна в седмия месец. Искахме да им дадем шанс за самостоятелен живот, за да отгледат детето си спокойно.
Елица, по-голямата ни дъщеря, живее със съпруга си Петър в Бургас. Когато ѝ се обадих да ѝ кажа за решението ни, тя замълча за миг, после каза: „Мамо, разбира се, че съм съгласна. Дани има нужда от това повече от мен.“
Облекчението ми беше огромно. Винаги съм се гордяла с разбирателството между децата ми. Но само седмица по-късно всичко се промени.
Елица ми се обади късно вечерта. Гласът ѝ беше странно напрегнат:
– Мамо… Петър говори с родителите си и… те не са съгласни. Казват, че не е честно да давам частта си просто така. Че трябва да мисля за нашето семейство, за бъдещето на децата ни.
Опитах се да я успокоя:
– Ели, ти сама каза, че Дани има нужда. Ти имаш дом, добра работа…
– Не е толкова просто! – прекъсна ме тя. – Свекърва ми твърди, че ако се случи нещо между мен и Петър, ще остана без нищо. Че трябва да мисля за себе си.
В този момент усетих как нещо се чупи вътре в мен. Знаех колко силно влияние има майката на Петър върху Елица – жена с остър език и още по-остро чувство за собственост.
Следващите дни бяха кошмарни. Даниел разбра за промяната в решението на сестра си и избухна:
– Значи така? Пари ли са ти по-важни от брат ти? От племенника ти?
Елица плачеше по телефона:
– Не е така! Просто… всички ми говорят едно и също! Чувствам се като между чук и наковалня!
Георги мълчеше. Знаех, че страда, но не искаше да взема страна. Аз обаче не можех да остана безучастна. Всяка вечер слушах как Емилия тихо плаче в кухнята – страхуваше се как ще отгледат бебето в една стая с нас.
Една вечер седнах до Даниел на балкона. Пушеше нервно:
– Мамо, цял живот съм правил всичко за Ели. Помагах ѝ с уроците, пазех я от хулиганите в училище… А сега тя ме предава заради някакви чужди хора!
Не знаех какво да кажа. Сърцето ми се късаше заради двамата.
Междувременно Елица започна да избягва разговорите с мен. Петър беше студен и дистанциран – усещах го дори през телефона. Един ден свекървата ѝ ми звънна директно:
– Госпожо Мария, надявам се разбирате, че не е редно дъщеря ви да остава без нищо. Вие сте майка, трябва да мислите за всички деца еднакво.
Почувствах се унизена – сякаш някой ми диктува как да обичам децата си.
Седмица по-късно Елица официално отказа да подпише документите за прехвърляне на апартамента. Даниел избухна:
– Повече не искам да я виждам! За мен тя вече не е сестра!
Емилия започна да има проблеми с бременността от стреса. Лекарят ѝ препоръча пълна почивка и никакви нерви. Аз се чувствах виновна за всичко – че не можах да опазя мира в семейството си.
Веднъж през нощта чух Георги да плаче тихо в банята. Не го бях виждала такъв никога досега.
Минаха седмици в мълчание и обиди. Никой не говореше с никого. Коледата мина без Елица и Петър – първата ни празнична трапеза без цялото семейство.
Сега седя сама в хола и гледам снимките от миналото – две малки деца, които се смеят и държат ръцете си здраво. Как стигнахме дотук? Как позволихме един апартамент да разруши всичко?
Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по друг начин? Или просто такава е съдбата на българското семейство – винаги някой отвън ще се намеси и ще разбие крехкия мир?
Кажете ми, вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува такива рани или парите винаги ще стоят между нас?