Когато сестра ми поиска моят дом: История за изборите, които ни разделят

— Не мога да повярвам, че ми го казваш, Мария! — гласът ми трепереше, докато стисках телефона в ръка. Навън дъждът барабанеше по прозореца, а в мен се надигаше буря, по-силна от тази навън.

— Моля те, Ива, не го приемай така. Просто… ти знаеш, че нашият апартамент е малък. А сега, когато чакаме бебе… — гласът ѝ беше едновременно умоляващ и настоятелен.

— Това е моят дом! Ти сама избра онзи двустаен в Люлин, а аз се лиших от толкова неща, за да взема този тристаен в Младост. Не е честно!

Тишина. Само дъждът и тежкото ѝ дишане от другата страна на линията.

Всичко започна преди пет години, когато навършихме осемнайсет. Родителите ни решиха да продадат стария ни апартамент в Надежда и да ни помогнат да си купим по един собствен дом. Беше ясно – нито аз, нито Мария искахме да живеем заедно. Детството ни беше изпълнено с караници – тя винаги беше любимката на мама, а аз – тази, която трябваше да отстъпва. Когато най-накрая се разделихме, почувствах облекчение.

Избрах Младост – близо до работата ми в ИТ фирма, с хубави транспортни връзки и зелени площи. Мария настоя за Люлин – по-близо до приятелите ѝ и до родителите ни. Всичко беше ясно разпределено. Дори когато подписвахме документите при нотариуса, тя се шегуваше:

— Е, поне вече няма да се караме кой ще чисти банята!

Но сега, пет години по-късно, тя стоеше на прага на нов живот – бременна с първото си дете от съпруга си Петър. А аз? Аз имах само котката си Мая и мечтата някой ден да превърна третата стая в малко ателие.

— Ива, моля те… — Мария вече почти плачеше. — Петър работи от вкъщи, а мястото не стига. Твоят апартамент е идеален за семейство. Ще ти дам нашия плюс разликата в цената!

— Не става дума за пари! — прекъснах я остро. — Това е моят дом! Тук съм щастлива. Защо винаги трябва аз да се жертвам?

В този момент чух как майка ни шепне нещо на Мария. Сигурно беше там при нея – както винаги, когато сестра ми имаше нужда от подкрепа.

— Ива — включи се мама по телефона, — знам, че ти е трудно. Но Мария е бременна. Не можеш ли да проявиш разбиране? Ти си сама…

Сама. Думата ме удари като шамар. Да, сама съм. Но това не значи, че нямам право на пространство и спокойствие.

— Мамо, това не е честно! Винаги ли трябва да давам всичко заради Мария? Кога ще дойде моят ред?

Майка ми въздъхна тежко.

— Знаеш ли колко трудно ѝ е? Петър едва свързва двата края с тази работа от вкъщи. А ти имаш стабилна заплата…

— Това не е състезание кой има повече проблеми! — извиках аз.

Затворих телефона и се свлякох на дивана. Мая скочи в скута ми и започна да мърка утешително. В главата ми се въртяха спомени – как Мария винаги получаваше последното парче торта, как мама ѝ купуваше нови дрехи, а аз носех нейните стари. Как веднъж счупих любимата ѝ кукла и цяла седмица не ми говориха.

Сега историята се повтаряше – само че залогът беше много по-голям.

На следващия ден Мария дойде у дома. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

— Ива… — прошепна тя и седна срещу мен на масата. — Не искам да се караме. Просто… толкова съм уплашена. Не знам дали ще се справя като майка. Имам нужда от подкрепа.

Погледнах я – за първи път видях сестра си не като разглезено дете, а като жена на ръба на силите си.

— Защо не поискаш помощ от Петър? Или от мама и татко? Защо винаги аз?

— Защото ти си ми сестра — прошепна тя. — Само ти можеш да ме разбереш истински.

Замълчах дълго. В мен се бореха гняв и съчувствие.

— Ако разменим апартаментите… ще се чувстваш ли по-добре? — попитах тихо.

— Не знам — призна тя със сълзи в очите. — Просто искам да знам, че няма да остана сама.

В този момент разбрах – не става дума само за квадратни метри или местоположение. Става дума за страхове, за стари рани и за това колко далеч сме готови да стигнем заради семейството.

Вечерта седнах с чаша чай до прозореца и гледах светлините на града. Мая се сгуши до мен.

Мисля си: Колко струва един дом? И кога компромисът престава да бъде любов и започва да бъде предателство към самия себе си?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, какво щяхте да направите?