Когато синът ми отказа да срещне баща си: Историята на една българска майка

– Не искам да го виждам! – гласът на сина ми, Виктор, отекна в малкия ни хол, докато аз стоях с телефона в ръка, а сърцето ми се свиваше от болка. Беше късен следобед, навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря, която не можех да овладея.

– Викторе, той е твоят баща. Не можеш цял живот да го избягваш – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми трепереше.

– Той не е мой баща! – изкрещя Виктор и захвърли учебника си на пода. – Никога не е бил! Защо сега трябва да го виждам? Защо ти трябва това?

Замълчах. Как да му обясня, че и аз не знам защо? Че може би търся прошка за себе си, че искам да върна времето назад, когато всичко беше по-просто, макар и не по-щастливо.

Първата ми любов беше Димитър. Запознахме се в гимназията в Пловдив – аз, тихата отличничка с вечните плитки, той – бунтарят с кожено яке и цигара зад ухото. Всички казваха, че сме несъвместими, но аз вярвах в чудеса. След бала избягахме заедно на морето. Там се случи всичко – първата целувка, първият страх, първата ни нощ. След година разбрах, че съм бременна.

Димитър не беше готов. Изчезна за няколко месеца. Родителите ми ме изгониха от вкъщи – „Срамиш ни!“, крещеше майка ми. Останах сама в малка квартира в Кючук Париж, без пари и без приятели. Само коремът ми растеше и ме държеше жива.

Димитър се върна, когато Виктор беше на три месеца. Опита се да бъде баща, но не му се получи. Работеше тук-там, често изчезваше по няколко дни. Веднъж го намерих пиян пред блока. Тогава разбрах – няма да стане. Събрах багажа и заминах при леля ми в София.

Години по-късно срещнах Ивайло – тих, спокоен човек, който работеше като счетоводител. Той прие мен и Виктор като свои. Виктор беше на шест тогава и бързо свикна с него. Ивайло го учеше да кара колело, водеше го на футбол и винаги имаше търпение за детските му капризи. За първи път от години се почувствах сигурна.

Но миналата есен Димитър се обади. Беше разбрал от общи познати къде живея. Каза, че е променен – работи стабилно, не пие вече, има нова жена, но иска да види сина си. Сърцето ми се сви – толкова години мълчание, а сега?

– Мамо, защо го пускаш обратно в живота ни? – попита Виктор една вечер, докато вечеряхме тримата с Ивайло.

– Защото всеки има право на втори шанс – отвърнах тихо.

– А аз? Аз имам ли право да кажа „не“? – очите му бяха пълни със сълзи.

Ивайло сложи ръка на рамото му:
– Викторе, никой няма да те кара насила. Но понякога трябва да дадеш шанс на хората да ти обяснят.

Виктор стана рязко от масата и излезе на балкона. Аз останах сама с мислите си. Вечерта не можах да заспя. Спомнях си първите години с Димитър – как ме държеше за ръка по Главната улица в Пловдив, как обещаваше светове, които никога не сбъдна.

На следващия ден Димитър дойде пред блока ни в София. Стоеше неловко до входа с букет карамфили и кутия шоколадови бонбони.

– Здравей, Мария – каза тихо.

– Здравей…

– Може ли да видя Виктор?

Поклатих глава:
– Не иска… Не е готов.

– Моля те…

– Димитре, не става така. Не можеш просто да се появиш след толкова години…

Той наведе глава:
– Знам… Но поне ти… Можем ли да поговорим?

Седнахме на пейката пред блока. Говорихме дълго – за миналото, за грешките ни, за това как животът ни е разделил. В един момент той хвана ръката ми:
– Мислиш ли… че можем пак? Да опитаме наново?

Погледнах го дълго. В мен се бореха вина и надежда. Спомних си самотните нощи в Пловдив и топлината на Ивайло до мен всяка сутрин през последните години.

– Не знам… Имам семейство вече…

Димитър въздъхна:
– Аз винаги ще те обичам.

В този момент Ивайло слезе пред блока. Видя ни заедно на пейката и замръзна.

– Всичко наред ли е? – попита той студено.

– Да… Просто говорим – отвърнах аз.

Димитър стана:
– Аз тръгвам…

Ивайло ме погледна дълго:
– Мария… Ти какво искаш?

Не знаех какво да кажа. Вечерта вкъщи беше ледена тишина. Виктор не излезе от стаята си. Аз седях на дивана и гледах снимките ни по стената – една от морето с Димитър, една от рождения ден на Виктор с Ивайло до него…

На следващата сутрин Виктор дойде при мен:
– Мамо… Аз не мога да го приема. Ивайло е моят баща. Той беше тук винаги…

Прегърнах го силно:
– Знам… И аз не знам кое е правилно.

Седмици наред вкъщи цареше напрежение. Димитър пишеше съобщения, звънеше, но Виктор не отговаряше. Аз се чувствах разкъсана между миналото и настоящето.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Ивайло и Виктор.
– Може би трябва просто да оставим миналото там, където му е мястото – каза Ивайло тихо.
Виктор кимна:
– Аз вече имам семейство.

Погледнах ги през сълзи:
– А дали някога ще мога да простя на себе си за всички избори?

Кажете ми… Може ли човек да поправи разбитото семейство или понякога най-доброто е просто да продължим напред? Как бихте постъпили в моята ситуация?