Когато синът ти поиска да се ожени, а ти едва свързваш двата края

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на Петър трепереше, а очите му не смееха да срещнат моите. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердето на малката ни кухня, а аз бях потънала в сметки – ток, вода, наем. Вече трети месец закъснявах с плащанията.

– Какво има, Петре? – опитах се да прозвуча спокойно, макар че вътре в мен всичко се свиваше. Когато си самотна майка на двама сина в София и живееш в двустаен панелен апартамент в Люлин, всяка новина е потенциална буря.

Петър се намести на стола срещу мен, преглътна шумно и каза:

– Искам да се оженя за Мария. И… мислехме да живеем тук, докато завърша университета.

В този миг усетих как светът ми се разпада. Сякаш някой дръпна килима изпод краката ми. В главата ми зашумяха гласове: „Как ще се поберем?“, „Откъде пари за още един човек?“, „Какво ще кажат съседите?“

– Петре, ти още учиш! – изстрелях аз. – Как ще издържаш семейство? Как ще живеем четирима души в две стаи? Брат ти е още ученик! Аз работя на две места и пак не стига!

Той замълча. Виждах как се бори между любовта си и реалността. Мария беше добро момиче – познавах я от години, но родителите ѝ бяха от провинцията и нямаха възможност да им помогнат.

– Мамо, знам, че е трудно – прошепна той. – Но ние се обичаме. Не можем да чакаме още три години. Ще помагаме с каквото можем. Мария ще си намери работа.

– Ами брат ти? – обърнах се към по-малкия ми син, Даниел, който слушаше от коридора. – Той къде ще спи? Аз къде ще спя? Ще делим кухнята на две?

Даниел само сви рамене и избяга в стаята си. Знаех, че и за него това е шок.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко: как Петър беше толкова малък, когато баща им ни напусна; как години наред се борех сама; как родителите ми помагаха с каквото могат – буркани от село, малко пари за учебници. Но сега… Сега трябваше да избера между мечтата на сина си и оцеляването ни.

На следващия ден отидох при майка ми.

– Мамо, Петър иска да се жени – казах ѝ през сълзи.

Тя въздъхна тежко:

– Децата вече не чакат като нас навремето. Но ти не можеш да ги спреш. Ако ги разделиш, ще те обвиняват цял живот. Ако ги приемеш, ще ти е още по-тежко.

– Ами ако не издържа? Ако рухна?

– Ще издържиш. Защото си майка.

Върнах се у дома още по-объркана. Петър ме чакаше на масата.

– Мамо… – започна той.

– Петре, обичам те – прекъснах го аз. – Но не мога да направя невъзможното. Ще трябва всички да направим жертви. Ако Мария дойде тук, ще трябва да спим на смени, да делим банята, кухнята… Ще има караници. Ще има недоразумения.

Той кимна мълчаливо.

– Знам. Но ще опитаме. По-добре заедно и трудно, отколкото разделени и нещастни.

Седмици наред вкъщи беше напрегнато. Мария дойде с два куфара и много надежди. Даниел мълчеше все повече. Аз работех до късно и често се прибирах със сълзи в очите от умора и безсилие.

Първата голяма караница дойде след месец. Мария беше оставила дрехи по столовете в хола, а Даниел не можеше да си намери учебниците.

– Не може така! – извика той. – Тук вече няма място за мен!

Петър скочи:

– Всички трябва да се научим да правим компромиси!

Аз не издържах:

– Стига! Това е моят дом! Аз съм тази, която плаща сметките! Ако не можете да живеете заедно, ще трябва някой да си тръгне!

Настъпи тишина. Всички гледаха към мен с укор и болка.

Вечерта Мария дойде при мен в кухнята:

– Госпожо Иванова… Знам, че ви е трудно с мен тук. Мога да си потърся квартира с Петър…

Погледнах я уморено:

– Не е въпросът само в парите или мястото. Въпросът е дали сме готови да бъдем семейство въпреки всичко.

Тя кимна и избърса сълзите си.

Минаха месеци. Научихме се да живеем заедно – с компромиси, с караници и с малки радости: обща вечеря в неделя, смях над стари снимки, помощ при изпити и домашни.

Но всеки ден се питам: дали направих правилния избор? Дали дадох на децата си шанс за щастие или просто ги обрекох на още по-голяма борба?

Понякога нощем стоя будна и си мисля: „Колко още може да понесе едно българско семейство?“ А вие как бихте постъпили на мое място?