Когато синът ти поиска да заложиш дома си заради неговото щастие

– Мамо, трябва да поговорим сериозно. – Гласът на Димитър трепереше, а очите му се стрелкаха към пода. Беше неделя следобед, масата още миришеше на мусака, а в ъгъла телевизорът тихо бълбукаше новините. Снахата ми, Ива, седеше до него, стискайки ръката му така силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

– Какво има, Мите? – опитах се да прозвуча спокойно, но вече усещах как нещо тежко се задава. Познавам сина си – когато е нервен, започва да си върти пръстена на ръката.

– Решихме… – той преглътна шумно – …искаме да си купим апартамент. Знаеш как е – наемите са безумни, а сега и бебето е на път. Но банката не ни одобрява за кредит. Трябва ни поръчител. Или… ако можеш да изтеглиш ипотека на твое име.

В този миг светът ми се завъртя. Чух само думите „ипотека“ и „на твое име“. Сърцето ми заби лудо. В главата ми изникнаха спомените от времето, когато с баща му изплащахме този апартамент – години лишения, безсънни нощи, работа на две места. А сега?

– Мите… това е голяма стъпка. Знаеш ли какво означава? Ако не можете да плащате… ще загубя всичко. Нашият дом.

Ива се намеси:

– Госпожо Елена, разбираме ви. Но нямаме друг избор. Всички наши приятели вече имат свое жилище. Не искаме детето ни да расте под наем.

Погледнах ги – млади, изплашени, но решени. Спомних си как бях на тяхната възраст – също мечтаех за сигурност, за свое място под слънцето. Но тогава времената бяха други. Сега всичко е кредити, лихви, банки.

– А ако не успеете да плащате? – попитах тихо.

– Ще успеем! – Димитър се опита да звучи убедително. – Ива ще се върне на работа след майчинството, аз ще взема допълнителни смени. Моля те, мамо…

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и гледах тавана. Спомних си как преди две години Димитър поиска пари за бизнес – дадох му всичко, което имах спестено. Бизнесът пропадна. Не го упрекнах – млад е, греши се. Но сега залогът беше много по-голям.

На следващия ден отидох при сестра ми Мария.

– Лена, не си длъжна! – каза тя остро. – Ако нещо стане? Ще останеш на улицата! Мислиш ли, че ще ти върнат жеста?

– Той ми е син… Как да му откажа? – прошепнах.

– Да, но ти си човек! Имаш право на спокойствие! Помисли за себе си поне веднъж!

Думите ѝ ме боляха повече от всичко. Винаги съм се жертвала за семейството си. Но дали това не беше грешка?

След седмица Димитър дойде пак.

– Реши ли?

Погледнах го дълго. Видях в очите му надежда и страх.

– Мите… Обичам те повече от всичко. Но този път не мога. Не искам да рискувам дома ни. Ако нещо стане…

Той избухна:

– Значи парите са ти по-важни от мен?! Всички родители помагат на децата си! Само ти не искаш!

Сълзите ми потекоха безшумно.

– Не е вярно… Просто ме е страх.

Той тръшна вратата и изчезна. Седях дълго сама в тишината.

Минаха дни без обаждане. Сестра ми ме подкрепяше:

– Постъпи правилно! Но знам, че те боли.

Вечерта преди Коледа Димитър ми звънна:

– Мамо… Извинявай. Бях несправедлив. Просто се чувствах отчаян. Ще намерим друг начин.

Плаках от облекчение и болка едновременно.

Сега често се питам: Къде е границата между майчината любов и самоуважението? Кога помощта става вредна? Какво бихте направили вие на мое място?