Когато синът ти страда: Историята на една българска майка

— Георги, пак ли ти ще чистиш след вечеря? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не можех да се сдържа. Стоях на прага на кухнята, а синът ми мълчаливо търкаше чиниите, докато Елена, снаха ми, седеше на дивана с телефона в ръка.

— Мамо, всичко е наред — отвърна той тихо, без да ме погледне. В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо, че трябва да се подкрепяме и разбираме. Но сега гледах как моят единствен син се превръща в сянка на себе си.

Преди години Георги беше усмихнат, пълен с енергия и мечти. Работеше като учител по история в местното училище в Пловдив и обичаше работата си. Когато срещна Елена, всички бяхме щастливи — тя изглеждаше умна, амбициозна, от добро семейство. Но нещо се промени след сватбата. Постепенно Георги започна да върши всичко вкъщи — готвеше, чистеше, пазаруваше, дори се грижеше за кучето им. Елена все по-често се прибираше късно от работа или излизаше с приятелки, а когато беше у дома, сякаш не забелязваше умората му.

— Мамо, моля те, не започвай пак — прошепна Георги една вечер, когато останахме сами в кухнята. — Не искам скандали.

— Но ти не си слуга! — избухнах аз. — Това не е нормално! Тя трябва да ти помага!

Той само въздъхна и сведе глава. Видях как ръцете му треперят. Сърцето ми се сви от болка и безсилие. Как да помогна на детето си, когато той самият не иска помощ?

С времето започнах да забелязвам още неща. Георги отслабна, очите му потъмняха от недоспиване. Приятелите му вече рядко го търсеха — все нямал време или бил изморен. Дори на семейните събирания беше мълчалив и разсеян.

Една неделя реших да поговоря с Елена. Поканих я на кафе у дома.

— Елена, знаеш ли колко много работи Георги у вас? — попитах я внимателно.

Тя повдигна вежди и се усмихна хладно:

— Ами той така си обича да подрежда и чисти. Аз имам много ангажименти.

— Но това е общ дом — настоях аз. — Трябва да си помагате.

— Марта, не се притеснявайте за нас — прекъсна ме тя рязко. — Всеки си има своите задължения.

В този момент разбрах, че няма да получа разбиране от нея. Върнах се у дома разтревожена и объркана. Започнах да се чудя дали аз съм виновна — дали съм го възпитала твърде меко, дали съм го научила да бъде прекалено добър.

Скоро след това Георги започна да идва по-често при мен. Понякога просто седеше мълчаливо на балкона и гледаше към тепетата. Веднъж го попитах:

— Щастлив ли си?

Той ме погледна с празен поглед:

— Не знам вече, мамо.

Тези думи ме пронизаха като нож. Вечер не можех да заспя — мислех за него, за живота му, за това какво ще стане с нашето семейство. Опитвах се да говоря със съпруга си Иван, но той само поклащаше глава:

— Мъж е вече, Марто. Трябва сам да си оправя живота.

Но аз не можех да стоя безучастна. Започнах да търся начини да помогна — четях статии за семейни отношения, говорих с приятелки, дори тайно записах Георги за консултация при психолог. Когато му казах, той избухна:

— Мамо! Не съм луд! Просто… просто съм уморен.

Видях сълзи в очите му и разбрах колко е отчаян. Прегърнах го силно и му прошепнах:

— Не си сам, Георги. Винаги ще бъда до теб.

Минаха месеци в напрежение и мълчание. Един ден Георги дойде при мен по-рано от обикновено. Очите му бяха зачервени.

— Мамо… мисля да се разведа.

Сърцето ми спря за миг. Прегърнах го и заплакахме заедно. Знаех, че това ще бъде трудно решение — в нашето общество разводът все още е стигма, особено за мъжете. Но знаех също така, че синът ми заслужава щастие.

Сега живея с надеждата, че ще намери сили да започне отначало. Често се питам дали постъпих правилно като се намесих или трябваше да оставя нещата така, както са.

Понякога стоя сама на балкона и гледам към светлините на града:

— Колко струва щастието на едно дете? Има ли граница между майчината грижа и намесата? Какво бихте направили вие? Споделете ми…