Когато снахата разделя семейството: Историята на една майка от Пловдив

– Не мога да дойда, мамо. Извинявай. – Гласът на Петър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше петък вечер, а масата вече беше сложена – баница, кюфтета, любимата му салата с печени чушки. Всичко, което обичаше като дете. Дори бях купила онези шоколадови бонбони, които винаги криеше в джоба си, когато беше малък.

– Защо, Петре? – попитах тихо, опитвайки се да не прозвучи като упрек. – Нали обеща на баща си, че ще дойдеш. Той цяла седмица говори само за това.

– Мариела не иска… – прошепна той. – Казва, че винаги искате нещо от мен. Че ако имам свободно време, трябва да го прекарвам със семейството си…

– А ние какви сме ти? – прекъснах го, но той замълча. Чух как някой затваря врата в другия край на линията.

– Мамо, не е толкова просто… – започна отново, но вече знаех, че няма смисъл да настоявам. Усетих как сълзите се стичат по бузите ми. Не исках да ги чуе.

– Добре, Петре. Обади се, когато можеш. – Затворих телефона и останах в тишината на кухнята. Само тиктакането на часовника и миризмата на прясно изпечена баница ми напомняха, че някога тук беше пълно с живот.

Станах и отидох до прозореца. Навън дъждът барабанеше по ламарината на балкона. Спомних си времето, когато Петър беше малък – как тичаше бос по коридора, как се смееше с баща си на глупави вицове. А сега… Сега една жена беше достатъчна да ни раздели.

Мариела… Никога не съм я разбирала напълно. Когато я доведе за първи път, беше мълчалива и студена. Не хареса къщата ни – каза, че е стара и мирише на мухъл. Не хареса храната ми – твърде мазна била. Не хареса дори градината ми – твърде много цветя, твърде малко място за паркиране.

Петър се променяше пред очите ми. Вече не беше онова момче с топли очи и широка усмивка. Станал беше затворен, все по-рядко се обаждаше. А когато идваше – винаги бързаше да си тръгне.

Една вечер седнах с мъжа ми Георги на терасата.

– Какво правим грешно? – попитах го отчаяно.

– Не знам, Мария… Може би просто трябва да го оставим. Да не настояваме толкова…

– Но той е нашият син! Как може една жена да го откъсне така от нас?

Георги въздъхна тежко.

– Виждаш ли го щастлив?

Замислих се. Не, не го виждах щастлив. В очите му имаше умора и някаква тъга. Но може би това беше животът – работата, децата… Или може би Мариела беше причината.

Седмиците минаваха една след друга. Понякога Петър звънеше набързо – „Добре сме, мамо“, „Децата са здрави“, „Работата е много“… Но никога не питаше как сме ние. Никога не каза „Липсвате ми“.

Един ден реших да се обадя на Мариела. Събрах кураж и набрах номера ѝ.

– Здравей, Мариела. Исках само да попитам дали всичко е наред…

– Всичко е наред – отговори тя сухо.

– Знаеш ли… Много ни липсвате с Петър и децата…

– Г-жо Мария, Петър има свое семейство вече. Той трябва да мисли за нас първо, не за вас. И честно казано… Не се чувствам добре във вашия дом.

– Защо? Какво сме ви направили?

– Просто… Не ми е уютно там. Винаги очаквате нещо от него – помощ, внимание… А той е изморен. Има нужда от спокойствие.

Гласът ѝ беше леден. Усетих как ръцете ми треперят.

– Разбирам… – прошепнах и затворих телефона.

Седнах на дивана и заплаках като дете. Защо всичко трябваше да бъде толкова трудно? Защо една снаха може да раздели цялото семейство?

На следващия ден отидох до пазара. Срещнах съседката ми Лиляна.

– Марийче, защо си такава унила?

Разказах ѝ всичко – за Петър, за Мариела, за празната къща.

– Ох, мила… Това е новото поколение! Децата вече не са като нас. Снахите искат всичко да е по тяхно…

– Но аз само искам да виждам сина си! Да чуя смеха на внуците!

Лиляна ме прегърна.

– Ще мине и това… Дай им време. Може би ще разберат колко им липсвате.

Вечерта Георги ме намери в кухнята.

– Мария… Знам, че ти е тежко. Но ако настояваш още повече, може би ще го загубим напълно.

Погледнах го през сълзи.

– А ако вече сме го загубили?

Той ме прегърна силно.

Дните минаваха бавно и тежко. Понякога си мислех да отида до София и просто да почукам на вратата им. Но страхът от отхвърляне беше по-силен от копнежа ми.

Една сутрин получих съобщение от Петър: „Мамо, ще дойдем следващия месец за един ден.“

Сърцето ми подскочи от радост и тревога едновременно. Ще бъде ли това началото на ново начало? Или просто още един кратък миг преди нова раздяла?

Понякога се питам: Къде сбъркахме като родители? Дали любовта ни е станала тежест за нашите деца? Какво бихте направили вие на мое място?