Когато станах гост в собствения си дом: Историята на една българска майка

– Мамо, пак ли ще стоиш сама в кухнята? – гласът на Елена прозвуча от хола, където телевизорът гърмеше с поредната турска сапунка.

Погледнах към ръцете си, които нервно миеха чиниите. Не знаех какво да отговоря. Откакто се преместих при дъщеря ми, сякаш цялото ми съществуване се сведе до това – да не преча, да не се натрапвам, да не бъда бреме. А някога бях центърът на този дом. Сега бях гост.

– Идвам, Ели – отвърнах тихо и избърсах ръцете си в престилката, която сама си донесох от стария апартамент в Люлин. Престилка с петна от лютеница и спомени от други времена.

Влязох в хола. Зет ми, Петър, дори не ме погледна – беше се втренчил в телефона си. Внучката ми, малката Мария, рисуваше нещо на масата и от време на време хвърляше по едно око към телевизора. Само Елена ме наблюдаваше с онзи поглед – смесица от вина и раздразнение.

– Мамо, ще седнеш ли при нас? – настоя тя.

Седнах на края на дивана, усещайки как въздухът между нас натежава. Опитах се да се включа в разговора им за новата работа на Петър, но думите ми увиснаха във въздуха като прашинки на слънце.

– В нашия офис вече всичко е дигитално – обясняваше Петър. – Няма нужда от стари навици.

– Ама понякога старите навици са полезни – опитах се да кажа.

Той само повдигна вежди и продължи да говори с Елена, сякаш не бях там.

Вечерта, когато всички се прибраха по стаите си, останах сама в кухнята. Погалих снимката на покойния ми съпруг Георги, която държах до чайника. „Гошо, къде сбъркахме? Защо тук не мога да намеря мястото си?“

На следващата сутрин станах рано и започнах да приготвям баница – така, както я правех всяка неделя у дома. Надявах се ароматът ѝ да събере всички около масата. Когато Елена влезе, само въздъхна:

– Мамо, знаеш, че Мария не яде сирене. И Петър пази диета.

– Мислех… просто исках да ви зарадвам – прошепнах.

– Не е нужно да се стараеш толкова – каза тя и излезе.

Седнах до прозореца и гледах как слънцето огрява двора. Спомних си времето, когато Елена беше малка и тичаше по същия този двор с ожулени колене и смях в очите. Тогава аз бях всичко за нея. Сега…

Следобедът мина в тишина. Опитах се да помогна на Мария с домашните, но тя само каза:

– Баба, ти не разбираш тези задачи. Мама ще ми помогне.

Почувствах се ненужна. Излязох на балкона и запалих цигара – първата от години. Сълзите сами потекоха по бузите ми.

Вечерта Елена дойде при мен.

– Мамо, трябва да поговорим – започна тя внимателно.

– Знам какво ще кажеш – прекъснах я. – Че ви преча, че съм излишна…

– Не е така! Просто… тук всичко е различно. Имаме си ритъм, навици… Ти си свикнала по друг начин.

– А ти мислиш ли поне веднъж как се чувствам аз? Оставих всичко заради теб! Защото ти ме помоли! – гласът ми трепереше.

– Не съм искала да страдаш… Просто мислех, че ще ни е по-лесно заедно.

– По-лесно за кого? За теб или за мен?

Тя замълча. В този миг разбрах – между нас стоеше пропаст от неизказани думи и разочарования.

На следващия ден реших да изляза сама до пазара. Срещнах стара приятелка – леля Станка от блока. Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Марио, дете мое – каза тя, – децата ни никога няма да разберат какво е самотата на майката. Те мислят, че като ни вземат при себе си, ни правят добро… А ние просто губим себе си.

Вечерта написах писмо до Елена. Не го дадох – оставих го в чекмеджето до леглото си:

„Ели, обичам те повече от всичко. Но понякога любовта значи да пуснеш човека да живее живота си. Може би е време и аз да намеря своето място…“

На следващата сутрин събрах куфара си. Елена ме гледаше с насълзени очи:

– Мамо…

– Ще идвам на гости – казах ѝ тихо. – Но трябва пак да бъда себе си.

Качих се в автобуса към Люлин с тежко сърце, но и с надежда. Дали някога ще намеря отново своето място? Или майчинството е просто безкрайна жертва?