Когато свекърът се нанесе при нас: пет месеца изпитание за едно семейство

– Не може така! – изкрещях аз, докато вратата на спалнята се затръшна зад гърба ми. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми бушуваше гняв, примесен със страх. Беше третата вечер, откакто свекърът ми, Георги, се нанесе в нашето тристайно жилище в Люлин. От първия ден не можахме да намерим общ език. Той беше груб, вечно недоволен и сякаш нарочно търсеше повод да се заяде с мен.

Съпругът ми, Ивайло, стоеше между нас като заложник. Погледът му беше уморен, а очите – пълни с вина. „Това е баща ми, няма къде да отиде“, повтаряше той всяка вечер, докато аз се опитвах да приспя малката ни дъщеря Мария, която усещаше напрежението и плачеше повече от обикновено.

Преди шест години се оженихме с Ивайло. Минахме през какво ли не – безработица, дългове, дори за кратко живяхме по роднини. Но винаги бяхме заедно и вярвах, че нищо не може да ни раздели. Докато не дойде Георги.

Първата сутрин след пристигането му той нахлу в кухнята и започна да мести чашите и чиниите по свой вкус. „Тук не е удобно така! Кой го е подреждал това?“ – изръмжа той. Опитах се да му обясня, че така ни е удобно, но той само махна с ръка. Ивайло мълчеше.

Вечерта Георги настоя да гледаме новините заедно. Седна на дивана с дистанционното и не позволи на Мария да гледа любимото си детско преди лягане. Тя се разплака, а аз едва се сдържах да не избухна. „Децата трябва да знаят какво става по света, не да гледат глупости“, отсече той.

Седмица след това започнаха дребните забележки. „Това ли е вечерята? По мое време жените готвеха истинска храна.“ Или: „Защо Ивайло все ти помага? Мъжете трябва да си почиват след работа.“

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Георги говори с Ивайло в хола:
– Не ти ли е ясно, че тя не уважава баща ти? Ако майка ти беше жива, нямаше да позволи такова нещо.
– Тате, моля те…
– Не ме прекъсвай! Аз съм ти баща!

Сълзите напълниха очите ми. Чувствах се като натрапница в собствения си дом. Ивайло започна да се прибира по-късно от работа. Вечерите ни се превърнаха в мълчаливи битки – кой ще издържи повече на напрежението.

Една сутрин Мария се събуди с температура. Георги веднага започна да ме обвинява:
– Защо не си гледаш детето? Навън е студено, а ти я водиш по площадките!
– Не съм я водила никъде вчера – отвърнах тихо.
– Не ми отговаряй така! Аз съм възрастен човек!

Ивайло стоеше до мен и мълчеше. В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Започнах да избягвам дома си – разхождах Мария с часове из квартала, само и само да не слушам упреците на Георги.

Скоро започнахме да се караме с Ивайло за най-малкото нещо. Той беше раздвоен между мен и баща си. Виждах как страда, но не можех да му помогна. Една вечер му казах:
– Не мога повече така. Или той си тръгва, или аз.
– Не мога да го изгоня – прошепна той. – Той ми е всичко…
– А аз?

Той замълча.

Минаха седмици. Георги не показваше никакво намерение да си тръгне. Напротив – започна да кани свои приятели у дома без предупреждение. Веднъж дори донесе ракия и салата и седнаха да пеят стари градски песни до полунощ, докато Мария плачеше в стаята си.

Една вечер не издържах и избухнах:
– Това е моят дом! Не може да правите каквото си искате!
– Твой дом? – изсмя се Георги. – Това е жилището на Ивайло! Ти си тук само защото той те е приел!

Почувствах се унизена и безсилна. На следващия ден събрах багажа на Мария и отидох при майка ми в Надежда. Ивайло не ме спря. Само ме погледна с онзи уморен поглед и прошепна:
– Ще ти се обадя…

Минаха три дни преди да ми се обади. Гласът му беше тих:
– Татко ще си тръгне след месец… Моля те, върни се…
– Не знам дали мога – отвърнах аз през сълзи.

Сега седя тук, сама в стаята на детството си, и се чудя: Кога домът ни стана бойно поле? Кога любовта ни се превърна в навик? И дали някога ще мога отново да нарека онова място „дом“?

А вие… бихте ли издържали на такова изпитание? Или щяхте да изберете себе си?