Когато свекървата почука на вратата: Историята на една българска снаха

– Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме, Иване! – гласът ми трепереше, докато стоях до кухненската маса, стискайки чашата с чай така, сякаш от нея зависеше животът ми.

Иван въздъхна дълбоко и избягна погледа ми. – Мила, тя няма къде да отиде. След като баща ми почина, е сама. Не мога да я оставя така.

– Но ние имаме две деца, малък апартамент и работа до късно! Как ще се справим? – думите ми излетяха като стрели. Вече усещах как гърлото ми се стяга от напрежение.

Това беше началото на края на спокойствието в нашия дом. Казвам се Десислава и съм на 34 години. Живея в София с Иван и двете ни деца – Мартин и Елица. Животът ни беше подреден по онзи български начин: малко място, много любов и още повече компромиси. Но когато свекърва ми, леля Пенка, остана вдовица, всичко се промени.

Първите дни след смъртта на свекъра бяха тежки за всички. Иван беше потънал в скръб, а аз се опитвах да държа семейството ни цяло. Но когато Пенка започна да идва всеки ден, да носи буркани със зимнина и да подрежда шкафовете ми, усетих как нещо в мен се чупи.

– Деси, не е ли по-добре да сложиш захарта тук? Така ще ти е по-удобно – казваше тя с усмивка, докато пренареждаше кухнята ми.

– Благодаря, Пенка, но аз си знам кое къде е – отговарях с усилие да не избухна.

Една вечер Иван се прибра по-късно от обикновено. Децата вече спяха. Седнахме на дивана и той ме погледна сериозно:

– Мама няма друг избор. Говорих с брат ми – той не може да я вземе при себе си. Тя ще дойде тук.

– Без дори да ме питаш? – прошепнах. Сълзите ми напираха.

– Моля те, Деси…

Така започна новият ни живот. Пенка се нанесе с два куфара и десет кашона. Всяка сутрин ставаше преди всички и започваше да чисти. Готвеше супи, които децата отказваха да ядат, и постоянно правеше забележки:

– Мартин трябва да си ляга по-рано! Елица не трябва да гледа толкова телевизия! Деси, защо не гладиш ризите на Иван?

Понякога имах чувството, че съм гостенка в собствения си дом. Иван се опитваше да балансира между нас двете, но често просто излизаше на терасата да пуши.

Една вечер не издържах:

– Иван, не мога повече! Чувствам се като прислужница! Тя не ме уважава!

Той ме прегърна:

– Знам… Но какво да направя? Тя е майка ми.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната:

– Деси, ти вече не си същата! – каза ми една вечер Мария. – Защо позволяваш това?

– Защото нямам избор – отвърнах тихо.

Скоро започнахме да се караме за най-малкото. Пенка настояваше да вземем кредит и да купим по-голям апартамент. Аз отказвах – едва свързвахме двата края.

– Едно време жените не мрънкаха така! – изсъска тя една сутрин.

– Едно време жените нямаха избор! – отвърнах аз и за първи път не се извиних.

Децата усещаха напрежението. Мартин започна да заеква, а Елица плачеше без причина. Сърцето ми се късаше.

Една вечер Иван се прибра и ме намери разплакана в кухнята.

– Деси…

– Не мога повече! Или тя, или аз! – изкрещях през сълзи.

Той замълча дълго. После каза:

– Ще говоря с нея.

На следващия ден Пенка ме погледна студено:

– Не искам да съм в тежест. Ще си намеря квартира.

Изведнъж почувствах вина. Не исках да я гоня – просто исках място за себе си. Но какво е решението? Да жертвам брака си или себе си? Да оставя възрастната жена сама или децата ми без спокойствие?

Сега стоя тук и се чудя: Кога една снаха има право да каже „стига“? Кога компромисът става саможертва? Кажете ми – как бихте постъпили вие?