Когато свекървата поиска синът ѝ да се върне у дома: Историята на една жена между любовта и собствените си граници

– Не мога повече така, Мартине! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай, сякаш от това зависеше животът ми. Седяхме в кухнята, а навън дъждът удряше по прозорците, сякаш и времето усещаше бурята у дома.

Мартин не ме поглеждаше. Беше се втренчил в телефона си, но знаех, че слуша всяка моя дума. Откакто майка му – леля Стефка – беше дошла преди две седмици с куфарите и категоричното си: „Мартине, време е да се върнеш при нас!“, нищо не беше същото. Тя не искаше да живее с нас – тя искаше синът ѝ да се върне в нейния свят, в нейните правила. А аз? Аз бях просто пречка.

– Мамо, тук ми е домът – беше ѝ казал Мартин тогава, но тя само беше стиснала устни и беше започнала да подрежда бурканите със сладко в шкафа, сякаш това щеше да промени решението му.

Първите дни се опитвах да бъда любезна. Сутрин ѝ правех кафе, питах я как е спала. Но тя все намираше повод да ме уязви: „Майка ти не те ли е учила как се меси хляб?“, „Това ли наричате чисто?“, „Мартине, пак си отслабнал, сигурно не те хранят добре.“

Вечерите станаха кошмар. Сядахме на масата, а разговорите се въртяха около нейните болежки, спомените от детството на Мартин и колко по-добре било, когато той бил у тях. Аз се чувствах невидима. Веднъж дори чух как казва по телефона на братовчедка си: „Тая няма да го задържи дълго. Ще видиш.“

Една вечер, докато миех чиниите, Мартин влезе в кухнята. Изглеждаше уморен.

– Знам, че ти е трудно – прошепна той. – Но тя е майка ми… Не мога просто да ѝ кажа да си тръгне.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази история? – гласът ми беше по-тих от обикновено, но в него имаше болка.

– Не знам… – отвърна той и излезе.

Седмица по-късно напрежението стигна връхната си точка. Леля Стефка ме намери в хола, докато четях книга.

– Искам да поговорим – каза тя строго. – Мисля, че е време Мартин да се върне при мен. Тук не му е добре. Виждам го по очите му.

– Той е възрастен човек – отвърнах аз. – Има право сам да реши къде иска да бъде.

– Не разбираш – прекъсна ме тя. – Майката винаги знае кое е най-добро за детето ѝ. А ти… ти го държиш далеч от семейството му.

Погледнах я дълго. В този момент осъзнах, че битката не е между мен и нея, а между миналото и настоящето. Между това кое семейство е по-важно – онова, в което си роден, или онова, което сам създаваш.

Същата вечер седнахме тримата на масата. Мълчанието беше тежко като олово.

– Мартине – започнах аз с пресъхнало гърло, – трябва да решиш къде искаш да бъдеш. Не мога повече така.

Той ме погледна с очи, пълни с вина и страх.

– Обичам те – каза тихо. – Но не мога да оставя майка си сама.

– А аз? Аз сама ли ще остана?

Леля Стефка се усмихна победоносно. В този миг разбрах, че съм загубила битката за дома си.

На следващия ден Мартин започна да събира багажа си. Не каза много – само ме прегърна силно и прошепна: „Извинявай.“

Останах сама в празния апартамент. Дните минаваха бавно. Понякога чувах гласа му в съня си или усещах миризмата на любимия му парфюм в коридора. Опитвах се да се върна към живота си отпреди него, но всичко беше различно.

Майка ми идваше често на гости.

– Ще мине – казваше тя и ме галеше по косата като малко дете.

Но аз знаех, че вече никога няма да бъда същата. Научих се да поставям граници, макар и твърде късно. Научих се да казвам „не“, дори когато боли.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът отново барабани по стъклото. Питам се: Кога една жена трябва да избере себе си пред семейството? И струва ли си любовта, ако цената е собственото ти щастие?