Когато свекървата се нанесе при нас: История за неизказаните напрежения и разбитите илюзии

— Не може така, Мария! Това е и моят дом! — гласът на свекърва ми, Станка, отекна в коридора, докато държеше куфара си, а аз стисках зъби, за да не избухна. Беше петък вечер, а аз се прибрах от работа с надеждата да изпием по чаша вино с Петър, да поговорим за седмицата, да се посмеем. Вместо това, вратата се отвори и тя влезе — без предупреждение, без покана, с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

Петър стоеше до нея, леко приведен, с виновна усмивка. — Мамо няма къде да отиде, Мария. С брат ми пак са се скарали, а тя не може да остане сама в село. Само за малко ще е, обещавам.

Само за малко. Тези думи щяха да се превърнат в приспивна песен, която ме държеше будна нощ след нощ. Още първата вечер Станка започна да подрежда кухнята по свой вкус, да мести бурканите, да ми казва как се прави истинска боб чорба, сякаш не съм израснала в българско семейство. — Марийче, така не се прави, ще стане като леща! — казваше тя и ми взимаше дървената лъжица от ръцете.

Опитвах се да си поема дъх, да не избухна. Петър ми намигваше, уж на шега: — Остави я, тя си е такава. Ще свикнеш.

Но не свиквах. Всяка сутрин я чувах как шепне по телефона със съседката си от село: — Е, как да ти кажа, Мария е добра жена, ама не е като нашите. Всичко прави наопаки.

Вечерите ни вече не бяха наши. Станка сядаше между нас на дивана, коментираше новините, разказваше стари истории за Петър, какъв бил като дете, как никога не е ял домати, ако не са от нейната градина. Аз се чувствах като гостенка в собствения си хол.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как двамата си шепнат в хола:
— Петре, гледай я, не се грижи за теб както трябва. Слаб си станал.
— Мамо, стига, добре съм.
— Не е като у дома, нали?

Сълзите ми се смесиха със сапунената вода. Не исках да чувам повече. Излязох на балкона и запалих цигара, макар да не пушех от години. Вдишах дълбоко и се опитах да си спомня кога за последно се чувствах спокойна тук.

Дните минаваха, а напрежението растеше. Станка започна да кани свои приятелки на кафе у нас, без да ме пита. Веднъж заварих три жени в кухнята, които обсъждаха какви снахи имат и коя какво не може да готви. Когато влязох, всички млъкнаха и ме изгледаха с онзи особен поглед — сякаш бях изпит по домакинство, който вече съм скъсала.

— Марийче, донеси още малко захар, че кафето горчи — каза Станка, сякаш съм прислужница.

Петър все повече се отдалечаваше. Вечерите прекарваше в разговори с майка си, а когато опитвах да поговоря с него, той само вдигаше рамене:
— Какво искаш да направя? Това е майка ми. Не мога да я изгоня.

— А мен можеш ли? — попитах веднъж тихо, но той не чу или не искаше да чуе.

Станка остана не седмица, а месец. След това още един. Започнах да усещам как се променям — станах раздразнителна, избухвах за дреболии, плачех нощем. Майка ми по телефона ми казваше:
— Търпи, дете, това е животът. Всички сме минали през това.

Но защо трябва да търпя? Защо домът ми вече не е мой? Защо трябва да се боря за място до мъжа си?

Една вечер, когато Станка отново подреждаше шкафовете, не издържах:
— Госпожо Станке, това е моят дом! Моля ви, уважавайте го!

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.
— Марийче, ти още не знаеш какво е дом. Когато имаш деца, ще разбереш.

Петър влезе и ни завари така — аз разтреперана, тя с вирнат нос.
— Какво става тук?
— Нищо — казах аз и излязох навън.

Седнах на пейката пред блока и гледах светлините на града. Чувах смеха на децата от съседния вход, миришеше на липа и на чужд живот. Запитах се: ако трябва да избирам между себе си и семейството, кое ще избера? Колко дълго човек може да живее в компромис със себе си?

Станка остана още два месеца. Когато най-накрая си тръгна, в апартамента остана тишина — но не онази уютна тишина, а празна, студена. Петър беше друг — мълчалив, затворен. Между нас остана нещо неизказано, нещо счупено.

Сега стоя в хола и се чудя: дали някога ще се почувствам отново у дома? Или домът е мястото, където просто търпиш и се надяваш някой ден да бъдеш разбрана?

Кажете ми — вие как бихте постъпили? Колко компромиси са нужни, за да запазиш себе си и брака си?